Скъпата "Вяра българска" на Лина Борджиева

В наше време литературното ни пространство все по-често е обект на новите "Тъги на България". Тези горещи резонанси не битуват никак случайно в днешното художествено творчество. Те са реалистичен отзвук на дълбоките социално-психологически сътресения в душевността на нашия съвременник.
В подобно минорно настроение ни потапя и най-новата стихосбирка на Лина Борджиева - "Вяра българска", която столичното издателство "Българска книжница" предложи наскоро на читателите. Авторката е обособила съдържанието на творбата си в четири основни поетични цикъла: "Песента на поета", "Игра на битие", "Всевечен огън" и "Библейски откровения".
Още с докосването ни до стиховете й от първия цикъл - "Песента на поета", усещаме високите градуси в емоционалния свят на съвременната ни действителност, погубваща изконните ни нравствени и духовни ценности и скъпи народностни традиции. А това по всяка вероятност се дължи на безупречното чувство за реализъм при ежедневните контакти на Лина Борджиева със суровите и безкомпромисни морални миязми, които раздират безпощадно днешното ни общество. Авторката более и страда не само от вземащата все по-опасни и непредсказуеми размери нравствена деградация, но понася изключително тежко неудържимия залез на родното ни село и безпрецедентния упадък на българщината - крепител на националната ни идентичност. Навред цари властно студенина, пустота и отчуждение, изчезва безвъзвратно вековечната човешка топлота. А тя е тръгнала решително да търси човека:

Сякаш няма човешко присъствие?
Суетата ли днес ни е веруюто?
Влизам в храма и сключила пръсти,
искам само любов да намеря!
            ("Вяра българска")

Уви! Страшна горест притиска болезнено сърцето от запустелите села, рухващи в изоставени руини, смазани от бездушието и ужасната арогантност на днешния бездушен ден. Поетесата искрено тъгува, скърби и рисува в безутешни мрачни краски и потресаващи картини в загърбената от продажни управници, осиротяла България. Затова и болката е неизмерима от пренебрегнатото и захвърлено българско родолюбие. Човек не може да гледа

Празни, стари селски къщи,
с откъснати врати,
вятърът сега намръщен,
ви оплаква и реди.
             ("Намерих село")

В някои свои творби авторката дава израз и на мъката си за прокудените хиляди български чеда, заставени да се спасяват навън, за да оцеляват. И неслучайно в едно и две нейни стихотворения ставаме съпричастни на искреното съчувствие и състрадание към онези наши сънародници, които напразно се стремят да открият нейде по света човечност и социална хармония. В случая Лина Борджиева проявява удивително умение и с чувствителните си сетива, като истински сърцевед, вниква в самите дълбини на изтерзаните в родината си, принудени да търсят отдушник в негостолюбивата чужбина. Затова и поетесата се пита:

Защо да отпътувам дръзнах
по пътя - той е само мой,
че да скитам ми омръзна,
а да се върна ме боли.
             ("Пътуване")

Във втория цикъл "Игра на битие" неукротимото носталгично настроение отстъпва на непрестанните й лутания и неспокойно тревожни разходки из лабиринтите на съсипания й вътрешен мир. Дълбоко разочарована от задъхващата се от фалш и лицемерие съвременна реалност, тя не престава да търси жадуваната хармония, топлина и обич, похитени от алчния и ненаситен капитал. За жалост житейският ни път е осеян с много неправди и огорчения ("Спомен-приказка", "Какво научих").
И въпреки нескончаемите несгоди, дълбоко вглъбена в своя обезпокоен свят, авторката не се примирява и продължава да се стреми към откраднатата доброта, вярвайки във възродителната сила на любовта. И неистово зове:

Повикай ме! В откъснат плод
ме сътвори - докосване до Рая!
Аз бих дарила целия Живот,
безсмъртната Любов, за да позная.
                ("Познание - любов")

Този неугасващ копнеж откриваме и в стихотворенията и "Любов", "Живот", "Тройно огледало" и др.
В третия цикъл "Всевечен огън" Лина Борджиева изповядва в емоционален стил и лиричен изблик своята човешка, но дълбоко философска същност, разкривайки своите възгледи за смисъла, съдържанието на човешкото съществуване, за живота и смъртта. Твърде показателно в това отношение е стихотворението й "Монахът в мен". Тя е дълбоко убедена,

... че Светът е само Миг -
безкрайно дълъг час на суетене,
в който търся оня Път велик,
така дълбоко скрил се вътре в мене.

Обект на подобни разсъждения и внушения са и стихотворенията й "Неизмерими сме...", "Откритие", "Коя съм" и др.
Поела благородния път за откриване на Голямата истина в Живота, Лина Борджиева намира спасението от връхлетялото ни голямо социално зло във вярата и любовта към Бога и човека.
Тези свои разбирания поетесата прокарва в последния цикъл на изданието си "Библейски откровения". В това ни убеждава сгъстеният емоционален въздух, който дишат мъчително поредицата от монолози, включени в авторовите откровения.
Независимо обаче от характера в тематичната насоченост на тези стихове, дори и в тях ни се счува гласът на неудържимото негодувание и гневния протест срещу социалните неправди, които унижават безнаказано човека, облъхва ни благородният порив за повече човеколюбие и нравствена извисеност в днешния антихуманен ден.
И може би това придава на "Вяра българска" характер на горещо Горкиево послание, че "човек звучи гордо" и към него трябва да се отнасяме с много вяра и любов. А това несъмнено прави четивото изключително актуално и нарежда неговата авторка сред знаменосците на хуманизма в съвременната българска поезия.