ПЕГАС
Поезия
Стихотворения от Ангел Симеонов
/ брой: 49
От редактора
Скъпи читателю!
Страхотно е, когато поезията подаде ръка на музиката. Поетът Ангел Симеонов неотдавна навърши 60 години. В днешния брой на "Пегас" надникваме в душевния му свят чрез стихотворения, писани през последните няколко месеца и изпети от популярни наши изпълнители. Приятно четене.
Ангел Симеонов е роден в София на 5 февруари 1961 г. Завършил е ВИФ - "Спортна журналистика", и ВИИ "Карл Маркс" - специалност "Икономика и управление на промишлеността". Бизнесмен, поет, колекционер. Пише стихотворения още от ученическите си години. Автор е на над 15 поетични книги, сред които "20 дни от февруари", "Чаша живот", "Любов като насън", "Душата ми" и др. По негови стихове са създадени много песни, изпълнени от наши популярни изпълнители.
Съучредител и член е на Съюза на колекционерите в България. Притежава една от най-големите колекции на българско изобразително изкуство в страната. Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на награда за принос към българската литература за 2017 г. на СБП.
Цветя от моята душа
изп. Орлин Горанов
По вятъра изпратих ти писмо,
откъснат лист от моята душа.
Получи ли го ти, не знам,
или потъна в мислите ти, там,
където чувства, спомени ведно
гаснат в мрачна самота?
По облака изпратих ти сълза,
отронена от моята душа -
дъждовно огнено небе,
от бури, мълнии разбито,
небе с угаснали звезди
и с черни облаци покрито...
По залеза изпратих ти луна
с разпуснати в тъма коси.
Тя с бледолунна светлина
изгря във твоите очи.
Припев:
По изгрева изпратих ти цветя -
букет от слънчеви лъчи,
цветя от моята душа,
в която слънцето си ти!
Душата ми
изп. Йордан Караджов
Душата ми е пламък,
а тялото от восък се топи...
Но аз съм свещ от камък,
свещ, която не гори,
лъч - стрела в опънат лък,
пронизал мрачни бъднини.
Душата ми е скитница в пустиня,
изгубена сред пясъчно море.
Тя скитала е дълго през годините,
обрулена от бурни ветрове.
Припев:
А аз съм само миг от времето
и песъчинка от пустинята.
Обречен съм да нося бремето -
душа на самота робиня.
Душата ми е пламък
и тялото от восък се топи...
Сърцето твърдо - камък,
изстинал в горест и тъги...
Скитникът
изп. Георги Христов
Скитник беден цял живот се скитал.
Бил млад, но бързо остарял.
Той никога завист не изпитал.
Любов какво е - също не разбрал.
Самотен седнал той във парка,
във късна есен с паднали листа,
и в старата му шапка на земята
една монета светела едва.
Припев:
Скитникът до днес е още в парка -
без обич, ласка, топлина...
С протегната ръка той още чака
да спре при него любовта.
А по алеята, прегърнати, вървели
във този ден момиче и момче.
Подминали го те, а той останал
със молещи, протегнати ръце.
Тогава скитникът злочест заплакал -
за първи път в живота си разбрал,
че не монети, а любов е чакал,
не я дочакал, тъй и остарял...
Чаша пастис
изп. Васил Петров
Танцуваше среднощен бриз
със закъснялата луна.
Пианото с последен бис
притихна в синя тишина.
И колко мисли и мечти
потънаха във тази чаша!
С леда стопиха се в пастис
и в спомените избеляха...
А времето - дамоклев меч
разсече моето сега -
на минало, в забрава веч
и бъдеще, обречено в тъга.
Припев:
Останах с чашата пастис.
Останах с бледата луна.
Останах сам, отронен лист,
попарен в есенна слана.
Останах сам със чашата пастис...
Закотвени мечти
изп. Панайот Панайотов
Пред празните чаши, до дъно изпити,
сред пушек и облаци дим,
на дървени маси, във тъмното скрити,
пият моряците джин.
През океани и бурни морета
всеки от тях е преплувал
и под звездите на чужди небета
е плакал, мечтал и будувал.
Сега са си вкъщи, в мрачната кръчма,
бленувана в нощи несретни,
а пред очите им - корабни мачти
потъват във спомени сетни...
Часовете минават, но никой не става,
животът им сякаш закотвен е тук.
Те пеят и песента им остава
тихо да гасне без стон и без звук.
Припев:
През океани и бурни морета
всеки от тях е преплувал
и под звездите на чужди небета
е плакал, мечтал и будувал.
Детски спомени
изп. Веселин Маринов
Безпътен, вятърът подгони
вълни разбудени в морето.
А над безбрежните простори
изгревът очи отвори
и взор отправи надалеко.
И литна утро златно, бяло,
на чайките с крилете леки.
Мъгла повдигна наметало
над бряг скалист и пуст навеки.
И бяла лодка в тишината
детски спомени пробуди
с морен трепет на веслата,
притихнал в шепот изумруден.
Припев:
И като в сън, две стъпки боси
оставят в пясъка следи,
във спомените ми вървят сами
назад в години златокоси
през детството и моите мечти...
Какво не бих ти дал?
изп. Орлин Горанов
Какво не бих ти дал за да останеш? -
Дори очите, със които те видях;
дори сърцето, със което те обикнах;
дори живота, който разпилях!
Какво не бих ти дал да ме докоснеш
със поглед в здрача теменужен
и с тихи стъпки тихо да приседнеш
под пламналия залез с вятър южен?
Какво не бих ти дал да не забравиш
онези плахо гаснещи звезди
и с тях в душата огън да запалиш -
да хвърля искри, вечно да гори?
Припев:
Да изгори душите ни, и двете,
и цвете да поникне в пепелта.
Красива роза то да стане сетне -
цветето на любовта!
Да бъде светлина!
изп. Васил Петров
Божествен взор небето озари,
прогледна с пролетни лъчи.
Запяха птици - ангели добри.
Възкръсналият Син се възвиси -
с Отца и със Светия дух един.
Да бъде светлина - Амин!
Венецът трънен засия,
разцъфна във безброй цветя
с усмивката на пролетта -
мечти в очите на деца -
Божествен дар от Бог един,
да бъде вечно в нас - Амин!
Припев:
А истината - тя е свята.
Тя грее вечно над Земята
и в очите на децата,
и в душите, и в сърцата,
за да бъде Бог един -
и Отец и Дух, и Син - Амин!
Истината е искрата -
тя от Кръста свети в мрака
и разпалва светлината
във душите и сърцата!
24-и май
изп. Орлин Горанов
Две сенки - черно-бели, вечни,
нарисувани във детската душа,
дошли по пътища далечни
със буквите, от "А" до "Я".
Апостолите Кирил и Методий
пребродили славянските земи,
но тук посяли семената
на вярата и светлината
и станали за нас свети.
И по пътища трънливи
в сърцата си със тях вървим,
и славим святото им име -
народ сме с дух непобедим...
На паметника им - цветя,
във града хилядолетен,
и сред люлякова тишина
деца с усмихнати лица
огряват празник многоцветен...
София, моя съдба!
изп. Васил Петров
Притихнали стъпки, залез огрява
на Витоша бели скали
и слънце зад Люлин лъчи приютява,
на север Балканът мълчи.
Той помни копита на конници бодри,
и стъпки на горди бойци,
и кървави битки, руини вековни,
градени с милиони съдби.
Притихнали стъпки, оттука понесли,
Христовата вяра навред,
понесли искрата по пътища тесни
в градове и паланки безчет.
Притихнали стъпки вървят по "Раковски",
по "Ботев" - последен трамвай.
На "Витошка" спускат коси златокоси
влюбени лампи безкрай...
Припев:
София моя, моя съдба,
и Вяра, Надежда, Любов,
във бялата утрин грееш сега
младостта си във изгрева нов.
Обичам те!
изп. Веселин Маринов
Часовникът ми спря -
дали да го навия,
или да оставя времето да спре,
та спомена за тебе да
изтрие
и мъката от моето сърце?
Остана лист, откъснат от тетрадка,
откакто още бе дете -
писмо по детски писано, накратко,
със избелели думи само две...
Сега жена си, плитките ги няма
и вече си с разпуснати коси,
и думите, написани преди години,
сега едва ли помниш ти.
"Обичам те!" написа ми -
не отговорих, но видях в очите ти сълзи...
Сега е късно вече, а писмото пак отворих
и душата още ме боли...
И днес застанал бих пред всички хора
с протегнати към теб ръце,
и бих повтарял дълго без умора:
"Обичам те, обичам те, дете!"