Стихотворения от Гергана СЛАВОВА

ГЕРГАНА СЛАВОВА е доцент, д-р по икономика към Икономическия университет във Варна. Родена е през 1976 г. в София, но живее и твори в гр. Варна. Към настоящия момент има над 120 икономически публикации и 4 самостоятелни художествени книги: стихосбирките "Размисли на глас" (2015 г.), "Кодът е безкрайност" (2020 г.), "В очите ти гледам, живот" (2023 г.) и есеистичната "Лекции по мотивация и родолюбие" (2021 г.). "Усещане за криле" (2026 г.) е нейната пета поетична книга. Тя има участие в над 46 художествени литературни алманаха както с поезия, така и с есета и разкази. Печелила е призови места от национални конкурси за поезия. Член е на Съюза на българските учени и на Съюза на българските писатели. Нейни стихотворения са публикувани и превеждани на английски, руски, румънски, гръцки и италиански език. Има написани и няколко литературни критики, участва в представянето на книги на български и чуждестранни автори във Варна.


Отворено писмо до морето

Още за първи път щом те видях,
аз се влюбих в безкрайната шир.
Твоите къдрици от бели вълни
стигнаха чак до душата ми чиста.

И в този свят за миг се роди
любов нова, жива, пречистена.
Всяка тъга в мен ти разтопи
с красотата своя - единствена.

С дъха ти почувствах звезди
как слизат на ято при мене -
сякаш хаоса в мен подреди
и ми дари билет за безвремие.

Тази любов не е като другите.
Тя е много, много различна.
Вълните ти ми дават криле
и с порива им мечтите ще стигна.



Морско момиче

Да, аз съм момичето,
което излиза от морските пръски
на пенливите, бели вълни.
Прегърни ме, обвий ме с пръсти,
в топлия слънчев скут ме вземи.
И не питай колко дълго
за теб съм мечтала на сън.
Приседни, отдъхни си първо
и разкажи ми за всичко навън.
Морето бурно е моя съдба -
вързан е пулсът ми към вълните,
затова е тази аритмия, но... ти ела.
Двама с тебе ще покорим дълбините -
и в дълбокото има красота,
не само на високото в планините.
Ти инстинктивно знаеш това
и затова толкова силно горят очите ти.
На която и посока да ме отнесе,
животът отново до мен те довежда:
до брега на немирното Черно море.



Виждал ли си?

Виждал ли си развълнувано море
как вечни приказки разказва?
Как се смее и плаче като дете,
а после като феникс се преражда.
Чувал ли си - как бучи,
как страшно все бушува?
Вълните му - живот са,
който в миг се руши
и после от нищото
се ражда и щурмува.
Обичал ли си огнено море,
в което слънцето се къпе,
разплело плитки руси на дете,
което и в причастие ще встъпи.
Животът ни е днес това море...
Годините и дните...
Долавям го от първите си часове...
От пяна само е създаден този свят.
От пяна на вълни, които се разбиват,
но със своя силен и гръмовен глас
морето вика ги и те не си отиват.
Прераждат се отново те в сълза
солена, огнена, гореща,
в която цялата земя
своя миг с любов усеща!



Равносметка

На брега безмълвно стоя.
Не искам да повярвам,
че всичко приключи...
Трябва да има надежда,
навярно следа, че човек
тук е бил и тук се е учил.
Вълните изграждат стена
и се блъскат в мислите ми
сто хиляди въпроса...
Аз не вярвам, че всичко
започва и свършва така.
Важно е тирето между
началната и крайната дата.
Дали то е просто черта
или говори за щурм,
достигнал до желаната кота.



Въпроси

Защо се раждат и умират дните
досущ като морските вълни?
Разбиват пяната си сърдити,
докоснали брега на нашите души.

Защо морето е така магично,
като животът ни безценен тук.
Усещам пулса му ритмичен,
донесъл ехо на вселенски звук.

Какъв е кодът на Земята?
Навярно има, има кислород,
но невъзможен той е без водата -
участник пряк в човешкия живот.



Вълшебство

Всеки ден от живота е миг,
който отлита безследно.
Без диря, без подвиг велик,
стопява се така ненадейно!
А какво остава след нас?
Спомени, деца, копнеж...
Животът - отнема ни всичко,
но в кръвта, пулсира, тупти,
диша, живее - тя, ЛЮБОВТА!
Жива нестинарка, тя трепти
като вятър и надежда свята.
Не вярваш ли, чуй как шепти.
За нея са всички песни на Земята.
Погледни в очите й - звезди.
Парещи, горещи въглени.
Сърцето й пламти, гори -
и ражда нови Вселени за влюбени!



Пред огледалото

Времето - този безпощаден каубой,
който с ласо поваля всяка минута
и притиска възела все по-близо,
по-близо и по-жестоко...
А в прерията на живота
конниците изчезват един след друг.
Стоп! Забързан каданс!
Научи се да живееш по-бавно. Имаш нужда.
Имаш нужда от повече въздух!
От повече на брой вдишвания!
Имаш нужда от истински приятели!
От една прегръдка, светла и дълбока...
Остави небето!
Понякога е по-добре да е високо!
И не крий крилата си -
когато дойде моментът, ще ти потрябват!



Светъл спомен за татко

Смокинята има ръст
три пъти по-висок от моя.
Спомняш ли си, татко?...
Засяхме я заедно в двора,
когато стигах до рамото ти.
А днес тя протяга клони,
точно като ръце,
нагоре към небето
и се моли заедно с мен
да видиш през светлината
лицата ни...
Моето, обсипано със сълзи,
а нейното със смокини...
И двете те чакаме,
когато вечерта разтвори
в прегръдка своите длани
да слезеш на Земята
и да си откъснеш
от най-сладките смокини,
тези, които зася в душата ми.



За онази любов

За онази любов,
която не моли, не пита,
а като слънчев зов
и като буря връхлита.
За онази любов
силна, безпощадна, жива,
неприличаща на лов,
а на танц на самодива.
За онази любов,
която един път се ражда
и е твой благослов,
и е утринна жажда.
...За нея думите
са малко, малко, не стигат.
Преплитат душите
и в една ги издигат.



Вярата

Къде е ключът към вселената?...
Отворени длани са пространствата.
Недостижими са понякога чудесата,
но се събират и живеят във вярата.
Тя е топла и уютна като дреха.
Само с нея сме уверени и смели.
Тя е нежната ни обич и утеха,
щом живее трайно в пулсиращи вени...
Тя сама да ни издигне може
сред космически галактики и прах,
само с нея можем шеметно
да достигнем до далечен свят без страх.



България

България е вълшебния звън на камбани.
Великият подвиг на всички герои.
Гласът на чанове и нишката на гайтани.
Кръвта и завета на предците твои.

Но тя е и духът, и дъха и на младите - 
пръснати в огромния свят, по чужбина
и далеч зад пределите на границите й,
но носещи в себе си свята Родина.

И днес България е там, където реката
до българска реч с любов те отвежда
далеч, но свети и топли в душата 
„Върви, народе“ със свята надежда!

И знам, и вярвам със сила незрима,
че България винаги, винаги ще я има!



На истинските ми приятели

  (Една шепа, но ги има:)
 
Без думи, само с поглед
се разбирам с хората,
които носят порив
и невидими крила.
Душите им са
светлият ни спомен
от раждането на света!