Стихотворения от Продрум Димов

ПРОДРУМ ДИМОВ е роден на 1 февруари 1933 г. в с. Лесичово, Пазарджишко. Завършва Учителския институт в Пловдив, след което учи в Софийския университет "Св. Климент Охридски" - специалност френска филология. Работил е като учител, възпитател и директор на училище. Десетилетия наред се занимава с активна журналистическа и писателска работа. Автор е на над 60 книги за деца и възрастни, сред които поредица от сборници с интервюта, рецензии, портрети на известни български поети, писатели и други интелектуалци. Секретар е на писателското дружество и на Клуба на дейците на културата в Пазарджик.

---

Къде е снопът ти, Кубрат?

О, колко си злочеста днес, Българийо,

задъхана във рани и злини!

на колене по двете полушария

да просиш милостиня в тия дни!

А някога по тез Балкани,

със топъл южен небосвод,

железен мъж прабългари, славяни

със меч спои в един народ.

И Тангра - мъдър и ювиги,

и Аспарух с опашката на кон

зазидаха в темели те навеки

сплавта - гранитния закон.

Къде си златен век на Симеона,

в душите раждал светлина?

Къде сте вий, светци на трона?

Къде си ти, Иван-Асенова страна?

Ах, как жестоко време ни наказа

и злоба диша като АД!

Не ще ли секне днешната омраза?

Къде е снопът ти, Кубрат?...

---------

Пред залез

И крее, стихва вече моят път,

и есен одрипяла днес вести му края.

Навярно с мен не свършва се светът

и туй отколе аз добре го зная.

Началото невръстно губи се на село,

където пях захласнат с ниви и треви,

където пих на воля от небесното безпределно,

където ласкаво ме мамят детските ми дни.

А сетне дълго търсех своите вселени,

с криле от пламък, вяра и мечти.

Но поривите светли гаснеха душени - 

без път, скован от низост, суети.

Защото неведнъж брули ме

по стъпките ми вятърът злоок,

сиротен своя кръст и име 

аз носих - мъченик като Ван Гог.

Безжизнен, оскотял, животът си тече,

но кой ли може днеска да го спре?

Безчувствените улици, площади

кого ли не гнетят с бездушни шумопади?

И мъкнат се нелеки земните ми дни,

и тъжен в мен заселват спомен незастинал.

И често ме претеглят на своите везни -

дали напразно съм си пътя аз изминал?