Стихотворения от Стефания Цанкова

Тайна 

Не мога да живея скучно

със мисли във единствен цвят,

летежни стъпки да налучквам

в живот без вкус и аромат,

да съм доволна от покоя,

да акостирам в тишина...

Прегръщам тайна неспокойна

и се премятам във вълна.

Все търся бързите посоки.

Надтичвам се със хвърчила.

Без пояс хвърлям се в дълбокото.

Летя с усмивка на пчела.

Възможно е да ме излъжат.

Наивно ще повярвам пак,

но няма да осъмна тъжна,

а ще се слея с птичи впряг.

Далеч от всяка орис стайна

с целувка разтопявам лед

и следвам пъстрата си тайна,

че съм с душата на дете.

Истинска 

Блещукат моите притежания:

капки небе, градинка със здравец,

доброта - доживотно призвание,

волен полет без забрани и граници,

храбри стъпки по заледени води,

куп будни сънища в синьо,

пулс ускорен на утра и звезди,

целувки разцъфтели невинно...

Време е да дам светлината от тях.

Светът е жаден за истинна цялост.

Победите се редуват със крах.

За да засвети отново началото.

А лъжите подхвърлят сенките там.

Те политат по хлъзгави писти,

но накрая заблестява опората в плам,

че любовта ни е цяла и истинска.

Любов 

Тя до нас е наблизо. На крачка.

Изумителна. Будна. Закриляща.

На прегръдката нежна близначка.

Много крехка, а всъщност тъй силна.

Необятна. С пламтящо начало.

Оцелява след битките жива.

Тупка с пулса на истина бяла.

Идва даже щом си отива.

На какво ни напомня? На изгрев?

На копнеж, на река, на тревичка?

Трепка с капка сълза върху миглите.

Спъва ход на фалшиво приличие.

Тя е просто Любов и я има.

Безотказно е нейното вето.

Но е дишаща, топла и видима,

само с погледа мил на сърцето.

Свикване

С всичко се свиква на този свят. С всичко!

С честа смяна на грешки с компромиси. 

С огледални отражения на безличности. 

С безочия, скрити зад скромности. 

Свиква се с празни слова, с обещания,

с хладно слънце, нетоплещо нищо.

С роли житейски умело играни. 

С лъжи дълголетни, отприщени. 

Примирихме се толкова. И с това свикнахме.

С нисък рейтинг на добрите си истини. 

С мръсни дела, набедени за чисти.

С премазани радости неразлистени. 

Свикнахме без протести. Да не викаме. 

С празнота, лазеща да ни погълне. 

Само с едно не можем да свикнем - 

без любов за нов ден да покълнем.

Сърцето на вашето щастие 

Споделям с хората. Разказвам приказки.

Животът ми доста е скромен.

Раздавам милост, радостни мисли.

Правя къщи от дъх за бездомните.

Целувам с усмивка. Излизам с приятели.

Извирам в обич и стихове.

Обличам сивото в обаятелно.

Не съм шумна. По-често притихвам.

Пътувам с коли, балони и изгреви.

Въздишам в чашките на цветята.

С орлите в най-високото се издигам.

Откривам, че съм сестра на вятъра.

На Бог се моля. За мен и за другите.

Отглеждам Добро - да порасне.

Спя малко. Ще ме откриете будна -

в сърцето на вашето щастие.

Лъч надежда 

Здрач. Апатия. Болка. Стиснати зъби...

Тъй топи се поредният ден.

И върви по самотни и хлъзгави ръбове

пак духът ни безправно ранен.

Битка тежка, неравна се води за хляба.

Бедствие от екрана струи.

Стегнат възел за миг живота разхлабва,

но гладът пак сгъстява бои.

Домовете потръпват зад неми ключалки.

А светът вън е немил и недраг.

Знак за глътка кураж е там изтривалката -

бариера пред къщния праг.

Вик за помощ изтръгва от безразличие.

Без да мислим - ще защитим!

Съпричастност към ближния се затичва

и със нея не е уязвим!

И тогава във зимното ни едноцветие

лъч надежда открехва врата -

да подсети, че и в нищета сме Човеци,

щом все още творим Доброта!

Необходима 

Щастлива съм, когато се завръщам

към хората, усмивките, цветята...

Умея да направя дом от къща

и идвам в скоростта на светлината-

да бъда тих кураж или утеха

за тъжен миг и поглед безпризорен.

Не ми е свидно - давам си и дрехата

и залъка деля си отговорно.

Защото съм зора, целувка, будност,

парченце доброта и грижа нежна.

За себе си да мисля само - трудно е,

по-лесно е за друг да съм надежда.

И затова накрая се завръщам,

дори да е затрупано от зима

и всеки лековито ще прегръщам

със смисъла, че съм необходима.

Полет с дъщеря ми

В живота си летя, но знам - не съм сама -

с крило в крило със пламенно жар-птиче.

То приказност владее, разпръсквайки тъма

и с мен победно бурите пресича.

Мечтаех го, рисувах го, сънувах го във стих -

красиво, русо, нежно, синеоко.

И Бог ми го изпрати, със мен да полети

в небето ни от обич, най-високото.

С крилца от упоритост донесе доброта

и кротко във сърцето ми порасна.

И вместо да го уча аз, то сочи да чета

уроците на истинското щастие.

Така летя с жар-птичето из пъстрия живот.

Топим вихрушки с общия си пламък.

И зная, че след себе си оставям ценен плод -

едно начало златно - дъщеря ми.

Сестра на вълк 

 

Със мене тича вълк във кожата на куче. 

Очите му са предани, на брат обичан мой. 

За другите е свило душата си в юмруче.

За мен я е разтворило с безмълвие и вой.

Разбира ме със поглед, без заповед да давам.

Подушваме предателство и вечно сме нащрек.

И двама без намордници сме - трябва да удавим

поредната неправда на някой звяр-човек. 

Приема ме каквато съм, не иска да променя 

ни буйния ми нрав, ни гневния подход. 

Една и съща кръв дивее в общите ни вени -

на брата и сестрата от вълчия народ.

Със него си живеем до истина съседна - 

по-тежка е от кокал, по-лека от перце, 

че кучето обувките ни може да повреди,

но пази от разбиване човешкото сърце.

Прегръщаме чудото 

И когато си мислим,че всичко е свършено,

че са рухнали верни прегради

и ловим се за крехка самотна откършеност,

а пък тя се оказва засада,

и се сриваме слаби, смутени и пясъчни

във ръцете на жарка тревога -

се явява спокойна, щастлива и блясъчна

пак Опората- Вярата в Бога. 

И се връщат назад нападателни приливи,

а пък ние прегръщаме Чудото,

и спасени, усмихнати, светли и живи

продължаваме пътя си буден-

към велика Любов, цветнопосочна,

тя затръшната радост отваря.

И тогава разбираме - всичко започва

от Надеждата, Ласката, Вярата.

Миг надежда

Самотни, полуживи градове...

В тях без надежда времето се движи.

Студено слънце изгреви кове,

но пустота във глухост ги зазижда.

Забрава - синоним на мрачина

се лее с апатичната си лава.

В конвулсии потръпва светлина

и мъртва пада птичата октава.

Изконните традиции на род

изсъхват във чужбина като клони.

Стопен в миниатюра на народ

животът ни се стряска от клаксони

и кашля своя кървав, тежък дъх,

изхвърля всеки задух във съсирек...

На мястото на бор се шири мъх

и сиво безразличие извира.

Мъчително се гърчи всеки град.

Тук зимата е честата одежда.

Но чух гласче във пустия площад -

от бебешка количка - миг надежда!

Бяла 

Излитам сутрин. Вече съм готова -

облечена във бяло оперение 

на лястовица - пърхаща и нова,

във човчица със късчета спасение. 

Безспирно прекосявам бели пътища-

към милостни небета и простори.

Отивам на земята и се връщам - 

летящо-причудлива между хората.

Пренасям Доброта. Не спирам денем. 

Полезна съм ви в образа на птица. 

Промушвам се в пролуките на времето

и бяла пак очаквам ви на жицата. 

Когато излекувам чужди рани, 

събличам белотата в птичи дрехи... 

Превръщам се за вас в жена засмяна -

даряваща надежда и утехи. 

Първи май

Все по-различен става всеки празник -

без пъстър дъх на пролетните знаци:

без ведър шум с балонните фантазии,

без стъпки, песни, без манифестации...

Сега е доста странна тишината

и всеки си създава свое чудо -

със нежност изкопава от душата си

ту спомен, ту усмивки като руда.

А аз от черно-белите си рими

завръщам ви във ден полузабравен.

Елате с мен в редиците незрими.

Дарявам ви младежкото Тогава!

Така че днес усмихнато завръщам

със моите куплетчета звънливи -

парченца Първи май, макар не същи,

но с празничност, че правя ви щастливи.

Обичта на хората

Къде е мястото ми в този свят?

Кому са нужни моите ръце?

Попитах и прозвънна пулс познат

и тръгнах подир своето сърце.

Изграждах мост, посочвах верен път

и залъчета хляб дарих на гладни.

От спънати каруци махах прът,

в души самотни сях зрънца от радост.

Подпирах счупен клон, спасявах плод,

ранени птици с билчици превързвах.

И често се откривах във живот -

сърдечен, милосърден, малко дързък,

усмихнат и на ближни посветен,

ръцете ми превърнал във опора.

Докато стигна някой хубав ден

до мястото си - обичта на хората.

Малките неща 

Пухчета от гълъб. Аромат на цвете.

Капка дъжд сияйна. Поглед най-любим.

Мъркане на котка. Ласка на ръцете.

Звън на галещ дъжд. Миг незабравим.

Цвят и звук, ухания, пълнят сетивата.

Те са ни причината да имаме криле,

да обгърнем в обич този свят с обятия,

да открием радост в маково поле...

Болка ни събаря. Спъва ни препятствие,

но на помощ идва пеперуден зов,

зарево на утро - топло, неугасващо,

пламъчета цветни на една любов...

Толкова са близки, нежни и сърдечни:

блясъче на мида, страстен дъх в нощта...

С тях ще се научим, че безкрайни вечности

винаги откриваме в малките неща.

Стефания Цанкова е завършила българска филология и история във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий". Специализирала е библиотекознание и библиография. Автор е на 18 книги за деца и възрастни, като "Покровители на император Дунав" е отличена с диплом от двуезичния вестник "Виена днес" (Wien heute) през 2013 г., за принос в защитата на чистотата на река Дунав. Лауреат на няколко международни конкурса в Италия, град Лече, спечелени във времето от 1997 до 2004 г. от Европейския център "Алдо Моро".

Като учител по български език и литература става носител на отличието "Неофит Рилски" и на националното звание "Учител на годината" през 2008 г. за иновативна педагогическа дейност.

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските учени.