Стихотворения от Валентина Атанасова

ВАЛЕНТИНА АТАНАСОВА е родена в с. Николаево, област Плевенска. Живее в град Плевен. Завършила е Институт за подготовка на културно-просветни кадри във Варна, специалност "Театър". От 1979 г. публикува свои творби в местния и централния печат. Автор е на стихосбирките: "Неотменима среща", "Натежали тайни", "Мълчанието на тревите", "Знамение", "Проклятието на музите", "Речно огледало", "Къща от ветрове", "Висоти и бездни" и др. - общо 35 книги с поезия, разкази, литературна критика, художествена документалистика, преводи и стихове и разкази за деца. Лауреат е на много национални и международни награди. Член е на Съюза на българските писатели и на Дружеството на плевенските писатели. Зам.-председател е на Международното творческо сдружение "Сцена на духовността" - Плевен, и главен редактор на алманаха "Светопис". Почетен член е на Съюза на руските писатели към ЛИТО "Радуга" - отделение на Съюза в Русия.


ТОЧКА НА СМИРЕНИЕ

От хляба на сирачето ядяхме,
когато устните на думите -
презрели нарове -
разпукваха от истини изречени.

Затворници на собствената си немилост,
сред тъпотата на усилие безплодно,
смалени, мънички човечета -
с гняв, спотаен дълбоко във сърцата,
в града на мъртвите илюзии видяхме
лицето изкривено на омразата.

И под проклятието, тегнещо над нас
от днешните ни фараони на съдбата,
разбрахме - робът бил е и ще бъде
безмълвна, бледа сянка на човек.

Във центъра на болката забити,
подобно стремена трещяха дните.
Доволството от рая бе за нас
затръшната от вятъра врата.

Снишавахме се все според радара.
И, опаковани със безразличие -
смалени, мънички човечета,
от хляба на сирачето ядяхме.

А пукаха се нарове презрели
на устните на праведните думи.
Посред студа на мъртвите желания
умираше последната надежда
и някаква невидима ръка
отмиваше следите от живота.

И гледаше ни времето под вежди...


СТРАЖ

Аз съм страж на вратата
               на своите мисли -
да не допусна да влязат
                в мене нечисти
и нечакани помисли подло
                    във здрача,
от които сърцето навярно 
                      ще плаче,
дето отварят тайно вратите
                        на ада,
тези, дето изгарят мечтите
                       на клада,
дето захлупват на истината
                          очите
и към тихата радост оставят
                  пътеките скрити,
дето към твойта "светая светих"
                          посягат,
дето водят на мъки и горести 
                          впряга.

Аз съм страж денонощен -
                  на деня вестовой.
Имам правото само
                    да нямам покой.


ДИАГНОЗА

Умирам ли?
                 Или съм още жива?
А, може би, съм мъртва,
                       но не знам.
Възможно ли е жив човек да гледа
такава болка покрай себе си?
На силите си вече чувствам края,
защото нищо по-добро не стана
в родината ми -бедна и изстрадала.

Как гладните със вяра да нахраня,
как болните с надежда да лекувам?
Как с думи сълзите вдовишки да изтрия,
осиротели майки как да утешавам?

Ослушвам се -дали съм още жива,
щом болката ми тъй е притъпена,
а водопадите на радостта ми -
завинаги замлъкнали смутени?

Умирам ли или съм още жива?
А, може би, съм мъртва,
                        но... не знам.    


ОТЧАЯН ВИК

Ах, този вик отчаян в тишината -
предсмъртен вик на живите умрели,
смразил кръвта със прилив на омраза,
просмукал вените - като проказа!

И този тъмен, древен атавизъм,
непозволяващ на мечтите да политнат,
затиснал с камък нашата душевност,
не дал на новото да се разлисти,

който владее мъртвите пространства,
изпълнил хората със гняв и алчност,
непозволяващ да отсеят ясно
добро от зло и грозно - от красиво.

И пътят ни от него не дели се -
така сме сраснали със навика да лазим,
да се прегъваме пред ветровете бурни,
да се преструваме, че можем да изтраем,

да издържим на всичките абсурди
и въпреки това - да оцелеем.

Как ненавиждам тази примиреност
и навика да бъдем вечни роби!...

И моят вик отчаяно се носи,
но... чува ли го някой? Где заседна?
Отчаян вик отчаяно се връща
и блъска се в главата ми студена...

А искам да се будя рано сутрин -
като закана за живот и... за любов - желание,
да не очаквам милост от съдбата,
да давам път на новото - филизи да разлисти...


АКТУАЛНО

Очакването винаги е дълго,
очакването често е горчиво,
съмненията истини пораждат,
надежда има, ала... няма вяра.

В империята на жестока алчност
надеждата е хлябът на нещастния.
Но ти не се опирай на водата,
с костюм на голите
         в страната е пристъпвай -
със пръст за луд ще те посочат.

И на премръзналия огън не показвай!
Ако върба си, забрави за планината!
Но господар ли си на своите надежди,
ще издълбаеш път през ада -
            светът за тебе ще узнае.
Надежда още има, вяра няма.
Но ти не се опирай на водата
и пожъни класа на страховете -
надеждата е крепост на душата,
очакването често е горчиво,
       ала плодът му тъй е сладък...


ДУХЪТ НА СВЕТЛИНАТА

В града на мъртвите илюзии
мълчанието днес е злато.
Дори уста за песен
                 да отвориш,
ще я запушат
           с празни обещания.
И думите ще са монети дребни,
дали "ези" или "тура" -
                  еднакво е.
Каквото и на плочника 
                  да хвърлиш -
непроменен животът си остава.
Камбаните на бъдеще мечтано
с гласа на мъртъвци в слуха ни клепат.
В града на непостигнати желания
повехнали цветя сами се кичат
със прозвището "Символ на живота",
музеите на славата са пълни
със сенки на амбиции безродни.
Остава ти да уверяваш себе си,
че утрото е тайната обител,
                   във която
ще се роди
             ДУХЪТ НА СВЕТЛИНАТА.