30 Май 2020събота19:18 ч.

"Строшете оковите на тираните"

Капитан Васил Хадживълков - един от пантеона на възрожденските котленци

/ брой: 284

автор:Христо Цеков

visibility 1883

Във възрожденската летопис Васил Петров Вълков е известен още с имената Васил Петрович Вълков, Васил Хадживълков, Васил Петров Чардаклиев и най-често, особено в руския печат, като капитан Васил Вълков. Сънародник с интересна житейска съдба, достойна за внимание. За такова почитание подсказва и лаконичната за него визитка. По спомени на близки и приятели той е "човек със среден ръст, широкоплещест, як, с голяма брада и черни очи". Облечен в зелена капитанска куртка, пристегната в широк кожен колан през кръста, на който виси тънка извита сабя, подарък от император Николай. На главата си вместо фуражка носи черен самурен калпак, килнат юнашки на една страна. Бил обут с бозави потури, обшити по краищата със сърма, а лъскавите му яркочервени ботуши допълват пищната му външност. Ако се вгледа човек в портрета му, би си помислил, че

такъв харамия не се среща никъде

Колкото и да звучи парадоксално, "харамията" Вълков е с нежна душа, с благородно отзивчиво сърце. В джоба си носи песните на Фридрих Матисон, а към края на живота си се прекланя пред стиховете на Михай Еминеску.
Неговата любима фраза, която често изговаря по време на политически събрания, била: "Строшете оковите на тираните!"
От разпечатката на данните за Васил Вълков става известно, че е роден ок. 1796 г. в гр. Котел в семейството на овчаря Петър Вълков. Очевидно родителите му са будно семейство с радостното чувство за мъжката си рожба. Като малък Васил постъпва в килийното училище при поп Никола, където започва обучението с изучаване "молитвите на дъска". След по-малко от година продължава образованието си в гр. Сопот, където усвоява занаята на златарите. Авторитетът му като златар се основава на обстоятелството, че негов учител е прочутият на времето грък златар Еремия Искадис. През есента на 1815 г. юношата се завръща в родния дом със самочувствието, че е осигурил бъдещето си с придобития занаят. Съдбата му отрежда да не се застоява в родното огнище, а заедно с баща си да тръгне към Добруджа и се установяват в Балчик, където се намира семейното им стадо. При очакваното всекидневие да се говори основно за овчарлъка, по-възрастните близки в семейството разказват на любознателния младеж за Ханаспаруховите богатири, преданията за подвизите на Ивайловите битки с татарите и други героични моменти от българската история, които зареждат в потомствения овчар самочувствието, че е

наследник на достойно поколение

На този фон обстановката, при която живее, не му се нрави. Тиранията на агите и бейовете слагат тежък отпечатък върху душевното му състояние. Пред дълбоко впечатляващия се момък нарастват амбициите да разшири възможностите си за изява в трудните години на живот в условията на османското тиранство. През 1823 г. заминава за Букурещ, където се залавя в практика с усъвършенстване на нов занаят - бояджийството. Прави опит да създаде и своя работилница, но не успява. Макар че намира подкрепа от нови приятели из средите на българските емигранти. Отправя се към родния Котел, но за кратко, а през 1826 г. се установява на работа в Балчик в мандрата на баща си. Става дори и пазач на голямото бащино стадо.
От спомените на Вълков в по-късно време научаваме, че по това време, когато бил в Балчик, при търсене на загубила се овца и намерена в стар кладенец, при почистването му открили няколкостотин оки мед, няколко килограма злато и други турски монети. "Част от съкровището Вълков дава на копачите, една част остава за него си, една част на баща му, една част на агата и другата на балчишкия кадия." Тъкмо с тази част от откритото имане Васил Вълков отива в Цариград при брат си Николай Петрович - висш чиновник към Високата порта. В Цариград Вълков се установява като търговец - доставчик на стока за турската армия, и по същество става "джирах" (служител) във военното ведомство.

Превратностите в историята

поднасят какви ли не изненади. Васил Вълков току-що се устроил на служба в турската армия, но през 1928 г. започва Руско-турската война! Би следвало при така създалата се ситуация да воюва срещу Русия, която той безпределно обича. Решението му е категорично - оставя цялото си състояние на брат си и бяга в руската армия. След прецизно обследване за искреността му Вълков е приет и с доверие е назначен на руска военна служба като командир на батальон в 7-и корпус с началник Ридигер и с началник щаб командант княз Горчаков.
През цялото време на военните действия 1828-1829 г. капитан Вълков е там, където се водят активни военни сражения. Заедно с това, при бойни действия в подстъпите към Шумен, той успява да плени първостепенно турско бойно знаме, за което е отличен с руски орден "Свети Георги". При падането на Силистра през последните дни на 1828 г. високо бойно отличие получава и сънародникът и съгражданин на Вълков Георги Мамарчев Буюкли, роднина на Г.Ст. Раковски.
След войната и по-точно след подписването на Одринския мирен договор на 2 септември 1829 г., почти 35-годишният капитан Вълков се озовава в Одеса, посещава Букурещ, Браила, където

под прикритието на търговски пътник

провежда активна революционна дейност. Влиза във връзка с изтъкнатите революционери Г. Ст. Раковски, Павел Грамадов и румънски дейци, съпричастни на българската кауза.
Името на капитан Вълков е свързано с Браилските бунтове през 40-те години на ХІХ век. Първият браилски бунт през 1841 г. е организиран с прякото и ръководно участие на капитан Вълков. По ред причини и главно поради предателство този бунт не успява, а Вълков успява да се спаси. През пролетта на 1843 г. той застава в центъра на нов заговор в Браила. Той също е неуспешен, смелият капитан е арестуван, съден и изпратен на многогодишна каторга в солниците край р. Телега. Освободен е от въстаналия народ през революцията от 1848 г. По този повод по-късно в спомените си разказва, че "ако не бе избухнала революцията от 1848 г., кой знае още колко години щях да гния в дъното на солниците, гдето може би щях да оставя костите си". Напускайки каторгата, известно време пребивава в Цариград и Котел и при започването на Кримската война се присъединява към руските войски в Добруджа. Поради напреднала възраст взема участие главно само в набирането на доброволци и организиране на властта в освободените селища.
По интересен начин Вълков вписва съпричастието си към Кримската война: "В годината господня 1854, 28 март - пише в тогавашния документ - в неделя, на петнадесетия ден от завземането на Мачин от руските войски, господин капитан Васил Петрович Вълков, родом от Котел, в България, с разрешение на негово превъзходителство генерал-майор Сергей Гаврилович, кавалер на много ордени, главен командант на милицията в Мачин и Браила, представи на българския народ, за да се освети и да се издигне тържествено Българското знаме. То се освети днес тържествено в черквата на тази община, храм "Св. апостоли Петър и Павел". Знамето е връчено на доброволческата дружина, командвана от капитан Христо Кишикчиев и получава бойното си кръщение в сраженията край Силистра."


Осветеното "Българско национално знаме"

подготвено от капитан Вълков, е от червена коприна. От едната му страна е извезан образът на св. Георги и надпис: "Да живее нашият покровител, Великият император Николай Павлович. т-во Българско знаме, 1854 януарий І". От другата страна има кръст, лъв и надпис: "Бог с нас - сражавайте се братя за вяра и отечество".
Не без основание проф. Велко Тонев причислява Васил Вълков към книжовниците от Котел. Аргументите на професора са, че капитан Васил Вълков, освен че е участник в Руско-турските войни 1828-1829, 1853-1856 г., както и в Браилските бунтове 1841-1843 г., той описва богатата си революционна дейност в спомени, подготвени за печат и издадени от свищовлията емигрант Ангелаки Савич през 1872 г. в Браила на румънски език. Една мемоарна продукция, от която лъха "прекрасното съжителство" между българи и турци по време на турското робство. Похвално е начинанието на котленеца Петър Матеев, който през 1931 г. осъществява превода й на български език... Всъщност, оказва се, че не само Захарий Стоянов може да представлява възпитаници из средите на скотовъдите, вписали се като творци в годините на възраждането.
Капитан Васил Вълков Чардаклиев доживява и Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. като остава до края на живота си в Браила, където през 1882 г. се разделя с белия свят.

Тръгнал в житейския си път с овчарлъка

преминал през бояджийството, без особено образование, но с находчивост и благодеяния и добро сърце, безрезервно вярно на отечеството, което го въвлича в бунтарството и официално във въоръжената борба срещу турското тиранство, той е пример на съотечественик, отдал живота си за майката родина България. Макар и забравен, дори от тези, които са съпричастни с неговото родолюбиво дело, името му не може да бъде изтрито в пантеона на людете, които съвместно с руските солдати са воювали за освобождението ни от османското робство.
 

Плащаме за вода и без консумация

автор:Дума

visibility 1065

/ брой: 100

Алкохолните турове по морето ще бъдат забранени

автор:Дума

visibility 445

/ брой: 100

Банковото кредитиране се сви с над 300 млн. лв.

автор:Дума

visibility 217

/ брой: 100

Данъчен гювеч по герберски

автор:Евгени Гаврилов

visibility 567

/ брой: 100

Датата

автор:Дума

visibility 239

/ брой: 100

Плагиатството на Радой Ралин

автор:Христо Георгиев

visibility 1637

/ брой: 99

Пандемична демокрация

автор:Владимир Георгиев

visibility 453

/ брой: 99

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ