Тактически мир в Близкия изток

Ако човек следи последните новини за войната в Близкия изток, няма да е учудващо, ако остане с впечатление, че най-накрая страните са решили да седнат на масата за преговори и да се разберат. През изминалия уикенд САЩ празнуваха 250 години независимост, а Иран бе зает да погребва духовния водач аятолах Хаменей. Като че ли 60-те дни, договорени между двете страни, позволиха на всяка от тях да се съсредоточи върху други свои проблеми и на повърхността ситуацията изглежда е спокойна. Изглежда така смята и световният пазар на петрол, тъй като цените на “черното злато” трайно се върнаха на ниво отпреди започването на войната. Израел и Ливан също подписаха споразумение и на пръв поглед положението там също върви към деескалация.
Ако надникнем под тази повърхност обаче, можем да видим разнопосочни процеси, които са много далеч от своя край. А често логиката им сочи, че намирането на трайно решение на конфликта ще отнеме много повече от 60 дни и е твърде вероятно да се мине през още “горещи” фази, въпреки временното затишие.
На първо място, трябва да се отбележи, че споразуменията между САЩ и Иран, от една страна, и Израел и Ливан, от друга, си противоречат. Въпреки че и в двете се говори за примирие, през уикенда за пореден път стана ясно, че в Ливан бойните действия продължават, макар с далеч по-ниска интензивност. Нещо повече, Израел няма никакво намерение да се изтегля от Южен Ливан, а това е буквално първото условие в споразумението, подписано между Вашингтон и Техеран. Голяма част от ливанците - и особено шиитската част - не приема договореното под натиска на администрацията на Тръмп примирие, тъй като според тях то не отразява националните интереси на страната и дори се окачествява като “предателство”. Предвид, че “Хизбула” не може да бъде победена нито от израелската, нито от ливанската армия и има сериозна подкрепа сред населението, няма изгледи разоръжаването да се случи. А това на свой ред - съгласно изявленията на множество израелски официални лица - означава, че и Израел няма никакво намерение да прекрати офанзивата си. На свой ред това дава основание на Иран да отмени сделката с Тръмп и да възобнови атаките срещу САЩ и техните съюзници в региона.
Друга причина за неуспех на примирието са опитите на американската администрация да променя условията на сделката в движение. Това стана запазена марка на Тръмп и е очаквано от Техеран. Съответно можем да очакваме Ормузкият проток да остане трудно проходим - особено за държави като ОАЕ, Бахрейн и Кувейт, както и за кораби, свързани със Запада. Може да се очаква и раздвижване в Йемен - това е резервният вариант на иранците. 

Разделения и суматоха

Но тези сделки, колкото и да са крехки и несигурни, откроиха някои сериозни разделения в различните лагери. На първо място се вижда, че американците не са единни и нямат последователна стратегия. От едната страна е вицепрезидентът Ванс, който защитава дипломатическия подход и е критичен към Израел, докато държавният секретар Рубио е значително по-агресивен в реториката си и е в основата на сключеното израелско-ливанско споразумение. Това са двамата най-близки съветници на Тръмп по отношение на външната политика и тепърва ще видим как ще се развие тази тиха борба между тях, предвид факта, че и двамата са сочени за следващи кандидати за президент на републиканците през 2028 г. Като цяло в американския лагер много отчетливо се виждат две противоположни позиции - на хората, които търсят най-бързия и безболезнен изход от войната, и на хората, които смятат, че сегашният подход е твърде мек и Америка трябва да покаже силата си.
При иранците също се наблюдават интересни процеси. Хора като Пезешкиан и Галибаф търпят сериозни критики от т.нар. хардлайнери поради желанието си да преговарят със САЩ. Тезата на по-радикално настроената част от иранците е, че Америка се е доказала като ненадежден партньор и Иран трябва да наложи своята позиция със сила и безкомпромисност, най-вече чрез контрола на Ормузкия проток. Някои ирански анализатори смятат, че именно на това разделение залагат американците, съгласявайки се на крайно неизгодни за тях условия в сделката с Техеран. Обещаните 300 млрд. долара и останалите материални отстъпки трябва да изиграят ролята на примамка за “реформистите” и висшата класа и така да се стигне до поредното разцепление в иранските редици. Така се стига до парадокса, че в момента в Иран има протести срещу преговорите, а не в тяхна подкрепа. Широко разпространено е мнението, че победата трябва да бъде затвърдена веднъж завинаги, а не да се правят отстъпки на САЩ и Израел, които в момента са в слаба позиция след пълния неуспех на военната кампания.
Разделение се наблюдава и при страните от Персийския залив. Войната отново извади на преден план старото съперничество между ОАЕ и Саудитска Арабия и към момента те имат много различни мнения за пътя напред. Излизането на ОАЕ от ОПЕК и тясното сътрудничество с Израел се възприема като открито предизвикателство към Рияд - линия, която се поддържа в голяма степен и от Бахрейн и Кувейт. Обратно, Саудитска Арабия, Катар и Оман са значително по-миролюбиво настроени и се стремят към регионално сътрудничество, което да ги освободи от американската зависимост. Илюстрация на това са близките контакти между Оман, Катар и Иран за морската търговия и партньорството на Саудитска Арабия с Турция и Пакистан във военната сфера.
Всичко това поражда динамика, която се променя почти ежедневно и е много трудно да се предвиди какво ще се случи утре, но е почти сигурно, че мирът няма да продължи дълго. Особено в САЩ и Израел много хора възприемат примирието като поражение, а това са държави, където такова впечатление би довело до осезаем негативен резултат на предстоящите за Тръмп и Нетаняху избори по-късно през годината. Подобни настроения има и в Иран, така че всяка една искра може отново да възпламени огъня дори по-силно от преди.

Тихата криза с петрола

Въпреки че цените на петрола са на нива, които бяхме свикнали да виждаме преди началото на войната с Иран, много коментатори говорят за силно изкривяване на пазара и че това положение не може да продължава още дълго. Изтъкват се две основни причини - американският стратегически резерв и рязкото намаляване на покупките от страна на Китай. Американците се опитват да овладеят ситуацията чрез освобождаване на огромни количества петрол от държавните резерви, но последните данни показват, че той е на най-ниските си нива от десетилетия и съвсем скоро се очаква физически недостиг на горива. От друга страна, Китай има най-големите резерви в света и се възползва от това, като едновременно намали значително покупките и насърчава прехода към електрификация на страната. Трябва да се отбележи също така, че Иран винаги е настоявал, че Ормузкият проток е отворен за китайски кораби - това е основният купувач на ирански петрол и Техеран има огромен интерес търговията да продължава. Голямата неизвестна тук е докога и какво ни чака след това. 
Основание за тревога дават още два рискови фактора, които целият свят следи със затаен дъх - износът на петрол и газ от Персийския залив е много далеч от предишните си нива, а петролните пазари оперират на глобален принцип - ако цената се вдигне в една част на света, потоците ще бъдат пренасочени там, съответно цената ще се вдигне и на другите места. И макар България да е отчасти изолирана от тези процеси, няма гаранция, че и ние няма да пострадаме от такова развитие на търговията. Особено ако продължаваме да купуваме втечнен газ от танкери. Тук не може да не отбележим, че Европа и части от Азия са най-силно засегнати от ценовите флуктуации и затова буди пълно недоумение пасивността на европейските лидери в разрешаването на конфликтите в Украйна и Персийския залив, след като те имат пряко отражение върху енергийната ни сигурност.
В заключение можем кажем, че моментното затишие не трябва да ни успокоява. Ситуацията много прилича на тенджера под налягане - напрежението засега е удържано, но ако някой не изключи котлона, взривът е на практика гарантиран. Никоя от страните не е постигнала целите си, никоя от страните не е задоволила амбициите си и това е силна предпоставка за по-нататъшно развитие на конфликта. И Израел, и Иран имат планове да доминират региона и тези планове влизат в директна конфронтация в Ливан сега, а утре могат да се пренесат и в други държави. САЩ вече загубиха статута си на световен арбитър и полицай, но със сигурност ще се опитат да повлияят на събитията. Макар засега да няма официално потвърждение, има индикации, че Западът ще се опита да “отвори” Ормузкия проток със сила в близките месеци. Желаещи не липсват и в САЩ, и в Европа, още по-малко в Израел. Масовото усещане е, че сме в антракта между две действия. Но пиесата е далеч от края си.