30 Октомври 2020петък18:32 ч.

Акцент

Търсещ дух, готов за промени

Преживявания и мисли на Анжел Вагенщайн за културата, политиката, антифашизма и съвременния свят

/ брой: 50

автор:Чавдар Добрев

visibility 2523

Има творци, които цял живот строят и доизграждат една и къща къща, дооправят едни и същи стаи, доукрасяват познати прозорци и балкони, гледат да доизпипат вътрешната украса, не ги блазни да напуснат уютното пространство, домашния уют и близките хоризонти, които може да се докоснат с ръка. Не бих казал, че Анжел Вагенщайн е чужд на такива, врасли се в патриархалния бит, прелести. В неговия предишен дом на "Московска" 5 съм посрещал еврейския Великден и съм виждал как домакинът се радва като дете на препеченото или свареното до черно яйце. Обяснявал ми е в ресторанта на Еврейския дом кои части от месото, според Стария завет, са  "чисти" и кои "нечисти". Виждал съм го да посреща гости и в новия си апартамент на ул. "Орел", как възхитено предлага пикантни вкусотии, как гледа всичко да е комилфо, наредено, безоблачно и непритеснително.
Но понеже обичам да потъвам в многоликостта на ситуациите, усещах как в такива случаи Джеки е тук, сред нас, гостите, в темата на разговора, и същевременно някаква част от личността му ни наблюдава отстрани, гледа да ни е хубаво, но и ни сравнява с дълбоко индивидуалните си представи, които са отвъд сельодката, разхваляваната ракия и сирената, чийто български, швейцарски или френски произход ни е обяснен изчерпателно от старейшината на масата. Става дума за плуващи в съзнанието му представи, които Анжел не може да не сподели, така е роден.
 За евреите, които били товарени през Втората световна война като добитъци към газовите камери. За дружбата на баща му, бай Раймонд тенекеджията, с резидента на съветското разузнаване в България Александър Пеев. За сиромашката емиграция на семейството му във Франция. За момичето Зора, политзатворничката, станала му съпруга и майка на неговите деца, с която заедно и с още няколко младежи ремсисти подпалили цех с кожухчета, готови за изпращане на Източния фронт. За участието му след 9 септември в Първа българска  армия в битката срещу Хитлеровата военна машина.
За това как не приемал по време на социализма "антисемитския сталинизъм". Как на 10 ноември 1989 г. жилището му било като оперативен щаб на опозиционерите комунисти и на хората, оформящи  тогава образа на синята партия. Как най-голямото му разочарование е новото раждане на фашизма и какви светли слова казал за страната на Съветите пред паметника на Альоша в родния Пловдив. И вместо да изложи системно своите аргументи, той ни показва парабелума, с който бил заловен от царската полиция, а също меча на Борис I, размахван от Стефан Данаилов във филма, чийто сценарист, както се знае, е Анжел.
Но най-любопитното е, че докато разглеждаме експонатите, той мимоходом, като за най-банално произшествие, ни съобщава как вчера или онзи ден бил в Париж, Берлин, Мадрид или друга европейска столица, как току-що получил екземпляр от поредния превод на поредната му белетристична книга, как го приели еди-кои си видни европейски интелектуалци и как неотдавна сключил договор за френска или американска продукция по "Сбогом, Шанхай" и "Петокнижие Исааково". И как го посрещнали в еди-кое си посолство, за да му връчат литературна или кино награда. И как бил извънредно близък с режисьора на знаменития филм "Звезди" Конрад Волф, правен по сценарий на Джеки, и колко верни приятели били с Маркус Волф - брата на Конрад, легендарния "ас" на социалистическия и световния шпионаж.
Тези моменти, колкото и да са бегли и случайни, ги набелязвам, преди да се спра върху новата му книга с публицистика и есеистика "Серенада за балканска гайда", тъй като подсказват за горивния материал, но и за градивата, от които се формира светът на Анжел Вагенщайн. А това е

свят на разностранен художнически талант

с приноси в три области на националната ни култура: романа, сценарното изкуство, публицистиката и есеистиката.
Започвам с жанра роман, понеже трилогията на Вагенщайн "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай", както и "Съновидение за Борис I", го нареждат между значимите майстори на белетристичния жанр у нас. Особено "Петокнижие Исааково", който спада към безспорните образци на българския роман и е съпоставим като стил, проблематика, пародийни техники и елементи с карнавалната култура с романа на Ярослав Хашек "Приключенията на добрия войник Швейк...".
Българското кино не можем да си го представим извън сценарните творби на Анжел и най-вече извън филмите "Звезди", "Борис I", "Допълнение към закона за защита на държавата", "Звезди в косите, сълзи в очите", "Гоя", "След края на света" и др.
Това, че Вагенщайн е блестящ съвременен публицист и есеист не е тайна. Достатъчно е да хвърлим поглед върху многобройните му статии, биографични миниатюри, антрефилета, бележки, спорове, интервюта, слова по повод и пр., и пр., помествани в медиите. Едва ли е приумица, че този вид творчество го събра в две отделни книги, публикувани през последните години: в "Преди края на света. Драскулки от неолита" и в неотдавна появилата се "Серенада за балканска гайда".
Според мен, независимо от начина, по който авторът дефинира жанрово творбите си, основното в тези две негови книги е принципът на автобиографизма. Показателен е също начинът, по който се сливат у Вагенщайн познанието на локално определения индивид с мирогледа на човека, който има основание да счита себе си гражданин на света.

Гражданинът на света

у Вагенщайн най-общо е формиран от амбицията за промяна на хората и средата, в която те съществуват. Този гражданин на света е действен, безкрайно предан на свободомислието си, на идеята, че човечеството може да пребъде в свободен от буржоазните ограничености универсум.
В същото време Вагенщайн усеща собствената си натура като конкретно определена в конкретно определен район на света, душата му е кръвно свързана с българската съдба. Занимават го остро дискусионни обществени въпроси, но с цената на това, че запраща в килера на обезценените потребности - неприятната работа, делничните усилия по поддържане на реда и сигурността в човешкото общежитие.        
Подобно противоречие нерядко поставя в двойствена позиция и Анжел Вагенщайн. Тази на идеалиста, който

не се съобразява с клишета и догми

но често не се съобразява и с неизбежности на шаечената истина. Може би защото е закърмен с идеали, които животът подложи на опровергаване през последните десетилетия, може би защото създава продукти на местната, българска култура, а го пронизва най-вече еврейската и общоевропейската тема и проблематика, и най-сетне, може би защото е плод на родители с кръв на немски и шпаньолски евреи, той често попада в кръстопътна ситуация, в състояние да дири отново и отново място под слънцето. 
Както в по-голямата част от своето творчество, така и в "Серенада за балканска гайда", Джеки прави ядро на изображение дълбокото си вникване в природата на фашизма и неофашизма. Пише изповедно и страстно, споделя преживявания и мисли на ангажиран български антифашист. С тревога предупреждава, че фашизмът е жив и в този момент, седемдесет години след Втората световна война, че надига глава в България, в Европа, в света.
Анжел Вагенщайн подхваща горещ проблем, който тепърва би трябвало да бъде осмислян и оценяван в контекста на съвременните реалности, на променените исторически обстоятелства.
Първо, очевидно е, че фашистката идеология днес у нас я вкарват в действие не толкова наследници на режима преди 9 септември 1944 г. (както би трябвало да се очаква!), колкото наследници на видни комунистически фамилии, голямата част от тях принадлежащи към бившия номенклатурен слой. А също обеднели младежки групи, които в протеста си против мракобесното социално неравенство се поддават на психологията на лумпена. Показателно е, че дори и атмосферата за такива ексцесии на неофашизма я създават главно

хора от бивши комунистически среди

с псевдодемократичен ореол.
Второ, Западът, както отбелязва Анжел,  отново протяга ръка, за да се заиграе и подкрепи съвременните неофашистки прояви. Но този път, ще добавя аз, това е неофашизъм, реализиращ се под диригентската палка на САЩ, които във външната си политика се ръководят от презумция за своята предопределеност и превъзходство над останалите държави на планетата.
Трето, нужно е да се отговори защо в настоящия момент огнището на неофашизма в Европа се намира в бившата съветска република Украйна, чийто режим, направляван от Вашингтон, възпроизвежда манталитета и опита на бандеровци - украинските нацисти?
Четвърто, актовете на евроскептицизъм или отстояването на националната държава в рамките на ЕС не бива да се възприемат като форми на радикален национализъм или неофашизъм. Не е прегрешение, ако европейски политици и партии все още изразяват съгласие с идеята на генерал Де Гол за Европейски съюз като политическо, икономическо и военно обединение на отделните европейски народи, което се простира от Ванкувър до Урал.
Пето, в момента Брюксел форсира създаването на единна общоевропейска общност за сметка на  рязкото ограничаване на правата и механизмите, чрез които функционират отделните национални държави членки на ЕС. Този процес, понеже е идейно неизбистрен, исторически прибързан и волунтаристичен, несъобразен със спецификите на държавите членки, крие видими опасности и неизвестности. Договорът на България за влизане в ЕС не я лишава нито от суверинитет, нито от национални граници, нито от потребността да взема решения в полза на националния си интерес, нито от възможността да се съпротивлява на погрешни, несмислени, ирационални стъпки на водещите лица и структури в ЕС.
Шесто, тенденциозното "свиване", отнемането на суверинитета (даже на "остатъчния суверинитет") на националните държави членки на ЕС, най-вече на малките национални държави, извежда до внедряване на чужди на европейската история модели, предизвиква туморни образувания в европейския организъм. Такава ситуация  компрометира, но и ерозира благородната и спасителна идея за Обединена Европа! 
Седмо, обединението на Европа, бъдещето на европейската цивилизация не би могло да е сигурно и пълноценно, ако продължи да се основава върху идеологията на неолиберализма, освобождаваща човека от обществените му обвързаности и солидарността; прекъсваща връзките между наследствата и прогреса в Европа; разрушаваща социалната държава и увеличаваща до безумни размери бездната между бедни и богати; използваща свободата за покушение върху общоевропейската ни ценностна система, но и върху естествените  права, в това число върху биологическите "нормалности" на хората. 
Връщайки се към новата книга "Серенада за балканска гайда", ще добавя, че тя още в заглавието си потвърждава моето съждение за кръстопътната позиция в творчеството и живота на Анжел Вагенщайн. Лексемата "серенада" е от ареала на западната култура, тя олицетворява любовни вопли, нежни признания, цивилизованост в общуванията между момичето и момчето, докато фразата "балканска гайда" извежда до първични стойности на балканския човек, до разчупване на  интимните сцепления в замяна на "говора" с група хора, които извършват обредни действия, или са изправени пред природни непостижимости. Вероятно Вагенщайн с ненадейното "за", вмъкнато между "серенада" и "балканска гайда", е искал да внуши, че

прави разпев за България и Балканите

иначе логично би било заглавието да бъде формулирано така: "Серенада с балканска гайда"
Книгата е дело на писател с биография, от която косите на нормалния човек настръхват. Ремсист и ръководител на бойна група от периода на антифашистката борба, партизанин в Рило-Пиринския отряд, разпитван лично от Никола Гешев и инквизиран жестоко в Дирекцията на полицията до Лъвов мост, политзатворник със смъртна присъда.
Последният факт винаги е бил мъчително неразрешим за мен: каква психика и какъв характер, какви защитни стени би трябвало да притежава подсъзнанието на младия мъж, който всеки ден и главно нощем очаква своя разстрел или обесване? Как той успял да не изпадне в пълна паника, в истерия и полудяване. Понеже не мога да си го представя истински, все си мисля, че волята на такива хора-изключения, подложена на свръхстрадание, се е подземно втвърдила до неузнаваемост, но наред с това в сърцето им е поникнал огромен порив, невъобразимо желание, неутолима жажда за живот, дива скопченост във виталността, както е при Иван Карамазов в прочутия му монолог за скъпите нему парижки мъртъвци.
Книгата "Серенада за балканска гайда" сключва верига, изкована от кръговете на една творческа и обществена биография. Тя е информация, но и сподялба за извървян път. Дискусионни остават, според мен, отделни негови съждения: например за национализма в съвременните условия, в този план и за формулирания от автора "ляв национализъм"(?). Струва ми се, че в последните си публикации Анжел Вагенщайн, макар и дискретно, изразява самокритичност във връзка с участието си в перестроичните процеси, конкретно в Десетоноемврийския преврат; по повод на създаването на новите опозиционни сили у нас след 10 ноември 1989 г. и пр. Подлага на нюансиране и отношението си към периода на социализма в България.
Това е, което исках да кажа, драги Маестро, за твоя живот и творчество, за твоята книга и за света, в който всяко поколение огласява свой отговор на всевечните, но и на съвсем делничните проблеми на човека и човечеството.  

Андон Балтаков оттегли оставката си

автор:Дума

visibility 1

Корнелия Нинова е в болница с коронавирус

автор:Дума

visibility 82

Станислав Владимиров е кмет на годината

автор:Дума

visibility 62

ЕК не преговаря с Русия и Китай за доставка на ваксини

автор:Дума

visibility 33

Цунами край Измир след мощния трус

автор:Дума

visibility 73

7 по Рихтер удари Турция

автор:Дума

visibility 161

И Великобритания обмисля пълна карантина

автор:Дума

visibility 143

Датата

автор:Дума

visibility 183

/ брой: 207

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ