Тайната и изтичането на информация

ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1962 г. светът е на прага на ядрена война. В средата на мандата си, малко преди междинните избори, президентът Джон Кенеди не престава да повтаря, че в никакъв случай няма да бъде допуснато, нито ще приеме в Куба да бъдат разположени съветски нападателни ракети. Москва не обръща внимание на това, без да прецени дали американските изявления имат за цел да успокоят електората, или представляват реално предупреждение. Разменени тайни съобщения дават точна представа за намеренията на действащите лица и разкриват възможности за разрешаване на кризата. Американците подсказват, че са готови да удовлетворят (но по-късно и дискретно) искането на Москва  да бъдат изтеглени ракетите на НАТО, разположени в Турция. От съветска страна поверително писмо на Никита Хрушчов дава знак на Кенеди, че ангажимент от страна на САЩ да не нахлуват повече в Куба, ще позволи на съветския ръководител да изтегли ракетите от острова, без да урони авторитета си (1).

Възниква въпросът дали разкритията на Уикилийкс ще създадат притеснения на дипломацията, която, както през 1962 г., предотвратява войни, или по-скоро на дипломацията, която ги подготвя? Защото не всички изтичания на информация са оценявани с еднаква строгост. Когато сръбският план „Подкова“ беше измислен от германски военни, за да се оправдае войната за Косово, когато „Ню Йорк таймс” даде гласност на измислиците на Пентагона, че в Ирак има оръжия за масово унищожение, Белият дом не поиска специални санкции.

Някои претендират, че разгласяването на едно или друго посещение в посолство на Съединените щати може да се превърне в заплаха за живота на някои от посетителите. Но ако заплахата от дадено разгласяване беше реална (досега не е установено да има жертва на такава заплаха), как да си обясним факта, че тайната е била така зле пазена (вж. на стр. 4-5 статията на Феликс Сталдер)? А какви са политическите рискове тогава? Френският социалистически ръководител (Франсоа Оланд), който през 2006 г. довери на емисар на Джордж У. Буш, че противопоставянето на Париж на войната в Ирак е било „твърде открито”, както и друг социалистически лидер (Пиер Московиси), който превзето заяви, че отношенията между двете страни „винаги са били по-добри, когато левицата е била на власт”, биха предпочели тези разговори да бъдат разгласени след няколко десетилетия...

Разбира се, един посланик не е обикновен пратеник. За да изтъкне ефикасността си, той може да преувеличи степента, в която личностите, с които се среща, се присъединяват към позициите на неговата страна. Освен това думите, приписани на събеседниците на американските дипломати, не са потвърдени от хората, за които се предполага, че са ги изрекли. Явно, за да бъдат публикувани,  е било достатъчно те да изглеждат напълно достоверни, тоест да отговарят ... на онова, което вече се е предполагало.

Колкото до въпроса за заплахата за сигурността на Америка, ръководителят на Пентагона Робърт Гейтс запазва спокойствие: „Правителствата, които поддържат отношения със Съединените щати, правят това, защото е в техен интерес. Не го правят, защото ни обичат, нито защото ни се доверяват, нито защото вярват, че умеем да пазим тайна” (2).


Бележки
(1) Вж. Graham T. Allison, „Essence of Decision: Explaining the Cuban Missile Crisis” (Същността на едно решение: обяснение на кубинската ракетна криза), Little Brown, Бостън, 1971.
(2) По време на пресконференция в Пентагона, вторник, 30 ноември 2010.

Le Monde diplomatique
Превод Методи Кръстев
 

Още от новия брой на „Монд дипломатик“ – на адрес http://bg.mondediplo.com