Тесните социалисти и Балканската война

Проф. д-р Димитър Трифонов

Балканската война (1912-1913 г.) изиграва ролята на буржоазно-демократична революция и донася освобождението от петвековно робство на голяма част от населението на Балканите. Тя е обусловена от редица обективни социално-икономически причини. След несправедливите и жестоки решения на Берлинския конгрес от 1878 г. под властта на феодална Турция остават голяма част от земите на Балканите - Македония, Западна и Източна Тракия, Албания, Епир, Тесалия и др. Поради това трябваше да се решат два големи въпроса: ликвидиране на феодалните производствени отношения и премахване на националното потисничество. Балканската война обективно е освободителна и прогресивна по характер. В резултат на войната към България са присъединени територии предимно с българско население - Родопите, Пиринска Македоиния, Източна и Западна Тракия. Епир и Тесалия са присъединени към Гърция. Албания получава независимост.
В оценката си за войната Партията на тесните социалисти подхожда едностранчиво, като изтъква само стремежа на буржоазната класа в балканските страни да се сдобие с нови пазари. Игнорират се обективно прогресивните резултати от войната. В партийния печат по време на войната никъде не се сочат нейните прогресивни резултати. Подчертава се отрицателното - неспособността на буржоазното правителство да реши последователно националния въпрос, страданията и по-нататъшното разоряване на масите. Едва на следващата година някои от партийните ръководители посочват положителните последствия. Христо Кабакчиев в брошурата си "Към балканска федерация" пише: "Балканската война в тоя смисъл беше освободителна за македонските селяни, че тя скъса веригите на тяхната феодална зависимост от турските бейове."(3) По същото време Васил Коларов отбелязва: "Тъкмо преди една година целият български народ, способен да носи оръжие, прехвърли старата турска граница. Българският народ отиваше да занесе свобода, където имаше робство, култура, гдето цареше варварство. За три седмици армията на феодална варварска Турция биде победена."(4)
Партията непримиримо воюваше против увлеченията и грешките на българската буржоазия. И това беше правилно. След започване на войната органът на партията "Работнически вестник" е спрян от цензурата и започва да излиза отново едва на 15 февруари 1913 г. Д. Благоев, останал почти сам в редакцията, написва редица статии, в които най-обективно посочва изострянето на разногласията между държавите съюзници и предупреждава за опасността, която това носи за балканските народи.
В статията си "Балканският съюз" Д. Благоев пише: "Скопският вилает в грамадното си болшинство е населен с българи. В самия град българското население представлява болшинството от християнското население, както в града, така и в селата сърбите са малцинство. Когато сръбските войски влезли в Скопие, българите издигали само българското национално знаме. Това разсърдило сръбските войски и българските знамена били смъкнати насила. Изобщо българското население в Скопие било извънредно недоволно от това, дето тоя град пада в сферата на сръбското владичество. Дори една депутация от това население е идвала в София, за да изкаже неговото недоволство пред българското правителство и че то не щяло да търпи сръбското владичество. Същото се повтори и в Южна Македония, дето гръцките войски на път за Битоля окупират ред чисто български села и градове с доминиращо българско население и установяват своя власт."(5)
По време на войната дейността на партията е затруднена, тъй като повече от активните й бойци се намират на фронта. В София остават трима членове на ЦК - Д. Благоев, Г. Димитров и Хр. Кабакчиев. Последните двама обаче са мобилизирани в града и като запасни войници охраняват софийската гара. Тесните социалисти на фронта се проявяват като герои с високо национално чувство и дават своя ценен принос за славните победи на нашата армия.
За редица известни дейци на партията, мобилизирани като запасни офицери, вече е установено, че проявяват по време на боевете безстрашие и самоотверженост, за което, макар и без охота от страна на командването, са награждавани с ордени за храброст.
Георги Кирков - секретар-касиер на ЦК на партията, като запасен подпоручик е командир на 1-ви взвод от 1-ва рота на 48-и пехотен полк и взема участие във всички боеве на полка. Той е представен два пъти за награда с орден - за проявена храброст в боевете край Люлебургаз и за проявена твърдост и умело командване на взвода си на чаталджанските позиции.
От петимата членове на ЦК освен Георги Кирков на фронта е и Васил Коларов. Като запасен подпоручик той е адютант на 4-а дружина от 13-ти пехотен Рилски полк. Той също участва във всички боеве на полка. За доблестното си държание в боя за Кочани В. Кирков е представен за награда. В булаирските боеве, когато противникът се опитва след извършения десант при Шаркьой да премине в настъпление с цел да излезе в тил на Първа и Втора българска армия и след това да освободи от блокада Одринската крепост, В. Коларов отново се проявява като самоотвержен и храбър офицер. За проявено безстрашие в тези решителни боеве Коларов отново е представен за награждаване с орден за храброст.
Завинаги ще остане записан в нашата история подвигът на тесния социалист поручик-летец Христо Топракчиев, пръв командир на първото аеропланно отделение, пожертвал живота си в одринската епопея.
С приключването на Балканската война Д. Благоев предупреждава правителството за опасността от една нова, братоубийствена война. За съжаление тази втора война твърде скоро идва. Идва националната катастрофа, която постига нашата страна след Междусъюзническата война (1913 г.). Народът ни е принуден да изпие горчивата чаша на унижението. Войните от 1912-1913 г. оставят кървави рани; много семейства дават свидни жертви, голям е броят на вдовиците и сираците.