Тези стени умеят да разговарят

Даря Гонсалес

Когато през 1990 г. ни напусна легендата на руския рок Виктор Цой, на стената на дома на „Арбат” №37 някой написа с черни букви: „Днес загина Виктор Цой”. В отговор написаха: „Цой е жив!” Така се появи известната стена – символ на свободата и паметта, място, където може да се скрие бележка за приятел, да се назначи среща. В подобна „поща” се превърна и входа, в който се е намирал апартаментът на руския писател Михаил Булгаков и който е изпъстрен с крилати фрази от „Майстора и Маргарита”.

 



Именно тези две места се превръщат в огнища на самобитната култура на стрийт-арта от времената на застоя през 1990-те. Младите художници на практика чисто интуивно, от сърце, рисуваха нещата, които ги притесняваха и стимулираха да творят. Павел 183 за първи път вижда стената на Цой на 14 години. От тогава той рисува. Има две висши образования, но отказва да назове професията си: „Това са моите инструменти, моята тайна четчица. Като разгледаха сайта ми, всички медии писаха, че съм учил комуникативен дизайн. Всъщност, аз просто се пошегувах. Винаги съм се надсмивал над дизайнерите. Имам няколко образования: свързани с дизайн, но и с типографика, психология и философия”.
В Русия Павел стана известен като стрийт-артист едва отскоро, след публикациите на статии в The Guardian и The Daily Telegraph. Чуждестранните медии искаха да видят в него английския Banksy, като измислиха труднопроизносимия псевдоним „Bankski”. „Тъжно е, че след 14 години творчество те сравняват с някой друг. Аз съм си аз и не приличам на никого...”. На Запад го наричат „Р 183”. Журналистите са взели това съчетание от е-мейла на Павел, където той се подписва по този начин. Истинският псевдоним на художника е Паша 183 или просто 183.
Според руския режисьор Олег Кулик, в Съветска Русия всичко започва през 1910-20-те години: с манифеста на поета на революцията Маяковский „Нека да украсим нашия град с цветни бои”.
Въпросът, дали дейността на стрийт-арта е изкуство, е нееднозначен. Павел смята, че се занимава с творчество. Според него, изкуството е доста разтегливо понятие. „Един мой приятел, извинявайте за подробността, - усмихва се Павел, - миел чинии и изведнъж в чинията, нацапана от размазания кетчуп, е видял профила на Владимир Илич Ленин. Той спрял да мие чинията и я оставил така. Смятам, че можем да наречем изкуство и собственото си възприятие”.
„За да се печелят пари в съвременна Русия не е задължително да си много  умен. Докато това е така, няма да има гражданско общество. Белинский е смятал, че в Санкт-Петербург е било невъзможно просто да си художник или некадърник, трябвало е да бъдеш или поне художиник или поне некадърник...” Московчанин по рождение, Павел предпочита Санкт-Петербург, като го нарича „по-европейски град”.
През 2005 г. художникът заснема филма „Приказка за Алонка – 2005”, където руменото синеоко момиченце от опаковката на шоколада „Алонка” се превръща в съвременно дете. Алонка в разбирането на Павел е най-светлият човек на земята. Вечно наивна и безкористна. „Мисията на стрийт-арта е диалог с обикновения човек. За това не е нужна галерия и да се взимат пари от хора за да гледат творбите ти. В града се получава такава визуална игра: човек не ходи по музеи и въпреки това има възможност да види, да възприеме, да се замисли над творбата ти, - е убеден Павел. – По натура аз съм по-аскетичен, свикнал съм на тишина и самота. И много обичам... мръсотията: лятото гледам на обувките си и подметките им. Тя е сама по себе си много проста и естествена, в нея няма преувеличения. Когато човек може да погледне на себе си като на мръсотия, да види голямо в малкото – ще постигнем равновесие. Без него, това равновесие на душите, словата и постъпките ни в обкръжаващия ни свят, рискуваш да се превърнеш в „Макдоналдс” с неговото единно меню.