Тодор Цачев: Достойно представихме България в Златната зала на Музикферайн

ТОДОР ЦАЧЕВ е родом от с. Чавдар. Завършва Националното музикално училище "Любомир Пипков" с кларинет при Данчо Радевски и изучава саксофон при Емануил Манолов-Бадема. След отбиването на военната си служба ("където се научих на ред, дисциплина и ръководство, което сега ми помага много") е приет в НМА "Проф. Панчо Владигеров" със саксофон - в катедра "Поп и джаз изкуство". Явява се на конкурс в Музикалния театър за кларинетист и саксофонист, спечелва го и е назначен в оркестъра. Впоследствие навлиза в музикалния живот на София, свири в различни формации, а изпълнителската му кариера продължава в Биг бенда на БНР. По това време го завладява идеята за създаването на Марчинг бенд по американски модел. Успява да осъществи идеята си в гр. Златица. Със съпругата му, която е пианистка, се преместват да живеят в с. Мирково. Шест години е учител по музика в училището в Златица, чието ръководство много му помага за развитието на оркестъра. Създава дизайна на униформите на децата, сам изработва шапките и се заема с всичко необходимо по организацията. След КОВИД-пандемията работата му в Златица прекъсва. Тодор Цачев получава покана от кмета на с. Мирково и там създава Младежкия духов оркестър "Мирковски орли". След това в читалище "Виделина-1865", Панагюрище, създава Младежката школа "Духов оркестър“, която подготвя музиканти за големия градски духов оркестър. Не след дълго Цачев възобновява Марчинг бенд "Марчинг старс" като сборен оркестър от всички формации, които ръководи, като се присъединяват и ученици от НМУ "Любомир Пипков" - София, и НУМСИ "Проф. Панчо Владигеров“ - Бургас.

- Господин Цачев, в началото на юли Младежкият духов оркестър "Марчинг старс", на който сте създател и ръководител, се представи с голям успех на фестивала "Summa Cum Laude" във Виена. Как и защо решихте да участвате?
- Още когато получихме поканата за участие в този фестивал, се замислих, че това наистина е най-високата сцена за един музикант. Защото Виена е центърът на световната музикална култура, а Златната зала на Музикферайн е центърът на центъра, ако може така да се каже. Да свирим там, и то български детски оркестър - звучеше като невъзможна мисъл. Но проявихме смелост и решихме да участваме. Като ръководител взех това решение, макар да знаех, че ще ми бъде изключително трудно и с подготовката на толкова много деца от различни краища на България, и най-вече финансово. Но си казах: кога, ако не сега! 

- Имаше ли на кого да разчитате за финансова подкрепа на начинанието?
- Имахме индикации в началото, че можем да се справим финансово. Благодарение на дългогодишните ми занимания съм познат с дейността си на големите предприятия в Средногорието, както и на фондации, които имаха желание да ни помогнат. След това голяма подкрепа, и може би решаващо, беше съдействието на Дома на културата "Средец" в София, и най-вече на неговия директор Минко Ламбов. Те отвориха вратите си за състава, поканиха ни да си сътрудничим и да репетираме при тях. Това може би даде силен тласък на нещо ново: в София да се развие такъв оркестър - малко по-различен от традиционния духов оркестър, който познаваме в България. Целта ни е да създадем нещо ново, различно, а и да увлича децата. При пребиваването си в Щатите видях, че този тип оркестър "Марчинг бенд" привлича много деца, които се чувстват горди и се забавляват, докато свирят в него. 
И така започнахме съвместни дейности с ОКИ Дом на културата "Средец" с мисълта, че ще се изявим в тази световна, велика Златна зала на Музикферайн и че това може да е началото на нещо много красиво.

- С какви мисли и очаквания тръгнахте за Виена?
- Бях изпълнен с очаквания, но не знаехме какво ще ни се случи. А това, което се случи там, надхвърли всички наши очаквания. Организаторите на "Summa Cum Laude Youth Music Festival" бяха помислили най-вече за децата и с какво те ще си тръгнат от Виена. Освен изявата ни в Музикферайн, ние слушахме концерти в другата голяма виенска зала - Концертхаус, свирихме в залата на Хора на виенските момчета. Имаше и много ценни съпътстващи събития: посетихме Музея на музиката, който е създаден с много дълбока мисъл и интригуващ децата; посетихме концерти на най-добрите младежки симфонични, духови и струнни оркестри в света; имахме майсторски клас с австрийски диригент, който, заставайки пред оркестъра, за минути го преобрази и леко започна да звучи по австрийски. В оркестъра има както деца, които обучавам в село Мирково и в Панагюрище, така и ученици от НМУ "Любомир Пипков" - София, и НУМСИ "Проф. Панчо Владигеров" - Бургас, които значително вдигат нивото на оркестъра. За тях този майсторски клас беше изключително полезен. 
Имахме организирани обиколки с гид на най-известните места на Виена: сгради, дворци, паметници. Посетихме емблематичен ресторант в подземието на кметството, с интересна архитектура, а на партито след церемонията по закриване танцуваха балерини под звуците на "На хубавия син Дунав" от Йохан Щраус-син. Надявам се в децата да остане частица от това, което видяха и усетиха, и това да ги изгради като завършени и целеустремени личности.

- Какво беше усещането, когато прекрачихте прага на Музикферайн? 
- Музикферайн беше нещото, което чакахме с изключително вълнение: още когато автобусът спря пред залата и после влязохме през входа за артисти, откъдето са влизали велики световни музиканти, се почувства особена тръпка. Преди да се качим на голямата сцена, се подготвяхме около половин час в камерната зала "Брамс", която също е много красива. Самото стъпване на сцената беше сбъдната мечта, всичко това се предаде и в свиренето на децата. Мога да споделя, вече от личен опит, че тази зала свири сама. Когато гръмна бендът на първото произведение, за момент се стъписах от звука. Плътен, мощен, всеобхващащ. Гледах децата и не можех да повярвам, че този звук излиза от тях. 
Това не бяхме ние, това беше Залата, която свиреше на нас. 
В публиката имаше над 40 приятели, родители и българи, живеещи в Австрия, които бяха дошли да ни слушат и бяха много горди с нашия оркестър.
Изпълнихме "Фест марш“ на Йохан Щраус, който има българска връзка: композиторът го е написал като подарък за сватбата на княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза. След това изсвирихме "Празнична ръченица" от Румен Бояджиев-син, специално създадена за нашето участие във фестивала. Това беше мисълта, която ме въодушеви да направя тази голяма крачка в усилията за подготовката. Казах си: представяш ли си, ако изсвирим съвременен български композитор в тази зала! Там са свирени наши класици - Панчо Владигеров, Любомир Пипков... А сега имаме възможност да представим съвременната българска композиторска школа.
От друга страна, имаме младежки духови оркестри, които копнеят за нещо, писано за тях, за да почувстват и те своето място в българската култура. Българските младежки духови оркестри са много важни, защото от тях излизат кадрите за големите оркестри, и смятам, че към талантите в тях трябва да бъде насочен по-голям държавен ресурс, ако искаме нашата култура да стане популярна в Европа. Но, за съжаление, не е така...
Обадих се на Румен Бояджиев, с когото сме колеги от Музикалния театър, когато работех там, а той все още "държи фронта" - невероятен човек, музикант, композитор, и го поканих да напише произведение за нашето представяне в Музикферайн. Неговата "Празнична ръченица" е толкова бликаща от радост, от чиста емоция, толкова българска! След нашето изпълнение там имаше невероятни отзиви, експертът в журито, който отговаряше за духовите оркестри, сред многото категории, след това води майсторски клас с децата. Много се заинтригува от това произведение, самият той е диригент на градски духов оркестър в Тирол и мисля, че може да го включи в репертоара му. Изключително съм благодарен на Румен Бояджиев, че го създаде за нас!

- "Празнична ръченица" вероятно ще влезе и в постоянния репертоар на Марчинг бенд "Марчинг старс" и предстои да я чуем и в България?
- Дай, Боже! За всичко, което се случи, имах огромна подкрепа от фондация "Лъчезар Цацорков", големите предприятия в Средногорието, от Община Мирково, Община Панагюрище, от кметове, родители, приятели, от ОКИ Дом на културата "Средец", обаче основно всичко мина през мен и беше "на моите мускули", като труд, организация, като лично време, без никакво възнаграждение. Но ако искаме да имаме такъв представителен блестящ оркестър в София, няма как да стане само със собствени усилия, ще разчитам и на Столичната община, и на общинските институции. Създал съм този оркестър навремето в Средногорието, в град Златица, преживяхме различни периоди, сега е подходящ момент да помислим дали да продължи своето развитие в София. Още повече че започнах по-често да ходя в столицата, тъй като три от децата ни учат в НМУ "Любомир Пипков“, на четвъртото предстои да кандидатства там. И бихме могли наистина да бъдем един представителен младежки оркестър на Столичната община, който да има изяви на различни събития на града, на открити и на закрити пространства. Идеята има голям потенциал, но не мога да кажа как ще се развие. Имаме го като съвместен проект с ОКИ Дом на културата "Средец", надявам се да получим подкрепа, както и учители, които да се занимават с младите музиканти, защото в оркестъра разчитаме основно на децата, които учат в Музикалното училище. Искам да благодаря на техните учители, които са ги подготвили така добре! Досега бях свикнал да работя само с деца, научени от мен, и се надявам този оркестър да бъде място и за деца, които не мислят техният професионален път да бъде свързан с музиката, но искат да се научат да свирят на инструмент и да свирят в такъв оркестър. Вярвам, че в София има много такива.

- Вашите деца участват ли в Марчинг бенд "Марчинг старс"?
- Със съпругата ми имаме 4 деца. Най-голямата ми дъщеря свири на пиано в Музикалното училище, сега завърши девети клас, но аз съм я научил и на кларинет, на който свири в оркестъра. Синът ми свири на ударни инструменти, третото ми дете учи кларинет в НМУ и участва с него в оркестъра. Най-малката, която сега завърши трети клас, свири на тромпет и се справя изненадващо добре. Двамата със съпругата ми държим да учат в Музикалното училище, защото е известно какво дава музиката на децата в ранните години: тя ги преобразява. На Запад има десетки, стотици оркестри в училищата и е въпрос на държавна политика децата от малки да минат през изучаване на музикален инструмент. Ние също имаме традиции с училищните оркестри, но са тотално забравени. Една от мисиите, които имаме, е да възродим тази традиция. 

- На каква възраст са момичетата и момчетата в състава на оркестъра?
- Най-големите са 18-годишни и някои от тях остават още известно време в оркестъра, след като завършат. На тяхно място влизат нови деца, което е най-голямото предизвикателство, защото това е едно непрестанно започване отначало и прави трудно да се задържи ниво в оркестъра. Но пък съм удовлетворен и щастлив от това, което ни се случи. Най-голямата ми награда е благодарността в очите на родителите, доверието в очите на децата, които разбраха, че трябва да ме слушат, да са отговорни, и виждам, че са променени след това преживяване. Сеем едни семенца, които се надявам да намерят добра почва и да покълнат. 
Аз съм родом от с. Чавдар (сега живея в с. Мирково), родителите ми не са музиканти, аз съм бил селско дете: с животните, с нивите, с ливадите и всичко, което обуславя селския живот. Майка ми казва, че много съм искал да кандидатствам в Музикалното училище, завели са ме на уроци по солфеж, по кларинет, и за радост ме приеха. Интересното е, че едно решение на комисията по прием тогава сега дава такива резултати. Баща ми искаше да уча в Селскостопанския техникум в Златица, така че моят път можеше да бъде съвсем различен.

- Наистина ролята на родителите, тяхното разбиране и подкрепа са много важни.
- Винаги се радвам, когато видя в родителите заинтересованост, помощ и отношение към заниманията ми с децата им. За щастие има такива родители в Мирково, Златица, Пирдоп и Панагюрище. Това е много важно, защото колкото и талантливо да е детето, ако няма подкрепа и насърчение вкъщи, бързо приключват нещата. При родителите на деца от музикалните училища заниманията с музика са осъзнат избор и от тях срещам голяма подкрепа.

- Имало ли е моменти, в които сте се разколебавали? Какво Ви кара да продължите напред?
- Децата колкото дават, толкова и взимат като енергия, нерви, умора. На всички, които се занимават с деца, се прекланям за волята и всеотдайността им. 
Преди две години бяхме в Швейцария на много хубав фестивал и мислех след това да не продължавам повече. Но това участие може би даде резултат да ни поканят сега във Виена. Имало е моменти, когато съм се обезкуражавал, защото времената стават все по-трудни, подкрепата - все по-малка, но не мога просто така да загърбя 15 години, които съм посветил на създаването и утвърждаването на оркестъра.
И сега се надявам, ако хората около мен и институциите искат това да продължи, да ни помогнат и от септември да започнем нашата дейност в София. Не са нужни чак толкова много пари. Ние представихме страната на най-високо ниво във Виена, като разчитахме почти изцяло на частния и неправителствения сектор.
Ще Ви споделя нещо много ценно: когато събирахме дарения за пътуването до Виена, една баба от Панагюрище ми писа в месинджър с въпрос да й дам сметката, на която може да изпрати пари. Дадох я и забравих за този разговор. В един момент, когато проверявах сметката, видях, че бабата от Панагюрище беше дарила 1000 евро. Нейният жест много ме разчувства. Значи има хора, които могат да оценят това, което правим. Такива моменти ме вдъхновяват и задължават да продължа напред.