27 Май 2022петък14:48 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°. Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°.

Пегас

Антология

Този кратък ден, тази дълга нощ

Разкази на Борис Данков от едноименния сборник

/ брой: 74

автор:Дума

visibility 3087

От редактора

Скъпи читателю!
В днешното издание на приложението за литература, изкуство и култура публикуваме няколко къси разказа на дългогодишния редактор на "Пегас" Борис Данков, който на 16 април ще навърши 81 години. Честит рожден ден от целия екип на ДУМА. "Този кратък ден, тази дълга нощ" е заглавието на предстоящия сборник на известния поет и публицист.
Приятно четене.


БОРИС ДАНКОВ е роден на 16 април 1941 г. в с. Жълтеш, Габровска област. Завършил е Априловската гимназия (1959), българска филология (1966) и журналистика (1984) в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Редактор в Културния отдел на в. "Балканско знаме" в Габрово (1970-1973). Журналист във в. "Народна младеж" (1974-1978). Редактор във в. "Работническо дело" (1978-1983) и кореспондент във Варшава (1983-1989). Зав.-отдел "Култура" и член на редколегията на в. ДУМА (1991-1995). Директор на Българския културен институт във Варшава (1995-1999). Коментатор и редактор на литературното приложение на ДУМА - "Пегас" (2000-2008). От 2009 г. до октомври 2015 г. - зав.-отдел "Четиво" и редактор на "Пегас". Автор на книгите: "Магията на словото", психографски анкети (1986); "Сянка на птица" (1994), стихове; "Хаос" (1995), стихове; "Енигма" (1995), стихове; "Колибарски сънища" (2007), стихове; "Гневни хроники", том 1 (2012), публицистика; "Събеседници" (2016), разговори и литературни анкети; "Минало не отминало" (2017), "Гневни хроники", том 2 (2019). Носител е на годишната награда на фондация "Христо Ботйов" (2004), Априловската награда за цялостно творчество и принос в областта на културата (2007), наградата "Золотая муза" (2009), литературната премия с орден "Сергей Есенин" (2012), годишната награда на Съюза на българските писатели за публицистика (2012) и годишната за документалистика и краезнание (2018). Член е на СБП.


Лице на прозореца

Аз съм този, който всяка сутрин пътува с автобус 306 край жилищен блок 223. Ходя с изтрити дънки, спортно яке и сив пуловер от мерино. Косата ми е пооредяла. Затова съм я оставил по-дълга. Нося очила с метални рамки - диоптър и половина за далечно гледане. Лицето ми не е особено приятно. По него личат следи от акне вулгарис - спомен от бурно преживян пубертет.
Обикновено се качвам на спирка "Блок 318". Докато чакам рейса, се разхождам нетърпеливо или чета разлепените обяви: "Заменям тристаен апартамент..." Не ме интересува. "Продавам запазен роял. Справка вечер от... до..." Гершуин. Рапсодия в синьо. Симфония в бяло. Не ме вълнува. "Изгубено куче на име Рекса. Телефон еди-кой си. Виждане вечер". Горката Рекса.
Ето го и автобуса. Качвам се винаги от задната врата. Не сядам. Облягам се в последната седалка. Разглеждам хората и си мисля за тях най-различни неща. Например: "Досаден тип." Или: "Готино гадже!" Или: "Пълна скръб." Или: "Я, какъв тежкар!" Или: "Семейна идилия..." После мисълта ми започва да броди някъде извън автобуса - навсякъде и никъде, където съм бил или ми предстои да бъда. На Земята или извън нея. В пространството или извън него. Във времето или в безвремието. Все едно къде.
Отдавна съм забелязал, че на един от прозорците на блок 223 всяка сутрин стои някаква жена, която маха с ръка след рейса. Вече месеци наред, когато пътувам с автобуса, я наблюдавам как в определен час вдига щорите и застава на прозореца. Отначало си бях помислил, че е някаква смахната, но после се досетих, че не е възможно да е ненормална и да проявява подобно постоянство. Няколко пъти се взирах в лицата на возещите се в автобуса, с надеждата да узная кой от тях споделя тази необичайна преданост, но така и не разбрах. Останах с убеждението, че жената всеки ден по навик ръкомаха на автобуса.
Но по всичко изглежда, че и това е било заблуда. Днес тя не стоеше на прозореца...


Окарина

    Може да има и бяла ластовица.
                    Йордан Йовков
                   
Беше нисък човек със сиво лице и смачкан каскет, с протрит лоден от груб зеленикав цвят.
- Заповядайте! Какво ще обичате? - запита го продавачът на пазарната сергия.
- Търся окарина.
- Отдавна не съм виждал окарини - каза човекът зад сергията.
- Дали няма да намеря някъде?
- Отдавна не съм виждал окарини - повтори оня зад сергията и се зае да подрежда боядисаните гипсови фигурки, които продаваше. - Не съм виждал, но може някъде да има.
Ниският поблагодари и отмина нататък. Спря пред малко павилионче, в което седеше грозна и дебела жена, заобиколена от вехтории.
- Знаете ли къде мога да намеря окарина?
- Какво е това?
- Свирка.
- Не продавам свирки.
На следващата сергия му предложиха да си купи ябълки - жълти и сочни ябълки с дъх на есен и на селска къща, които изпълниха душата му с топлота и спокойствие.
- Хайде на хубавата стока! - подкани го продавач с нахлупена до очите захабена шапка жокейка, който продаваше зарзават.
- Окарина? Имаше ей там един, който продаваше окарини, но не съм го виждал отдавна.
- А знаеш ли кога мога да го намеря?
- Слушай - рече продавачът на зарзават, - утре ще запитам и ще ти кажа.
На следващия ден ниският мина край сергията на зарзаватчията, но нямаше никого. На по-следващия - също. Тръгна да си отива, когато го спря продавачът на гипсовите фигурки.
- Намери ли окарина?
- Не можах.
- Гледам те, че от няколко дни продължаваш да се въртиш по пазара...
- Търся, ама няма.
- Защо ти е окарина?
- Детето ми е много болно, че искам да го зарадвам.
- Отдавна не съм виждал окарини, ама може и да има.
- Може - съгласи се ниският и продължи нататък...


И не уморените коне...

На малката уличка отекна скърцане на автомобилни спирачки, чу се шум на приглушен удар и рязко строполяване. Каруцарят видя единия от конете си да лежи на земята, оплетен в ремъците на амуницията.
- Не виждаш ли, уби животното, бе?! - извика той срещу шофьора на спрялото ауди.
- Простак с простак! Виж какво ми направи колата! - провикна се шофьорът на аудито и заоглежда смачкания калник.
Каруцарят скочи от федера и с отчаяно усилие се опита да изправи коня, но след като разбра, че е мъртъв, отпусна безсилно ръце.
- Уби животното! Уби го! - повтори той като на себе си и се зае да разплита коня от ремъците.
- Дайте да го отместим от пътя - каза някой от насъбралото се множество.
- Да го отместим! - рече друг, но усилията им останаха напразни. Конят остана да лежи върху уличното платно и само от плахата конвулсия можеше да се разбере, че в него изгасва последната тръпка от живот.
- Освободи пътя бе, пейзан! - развика се шофьорът на спрелия зад аудито излъскан черен мерцедес и натисна продължително клаксона на колата, а след него и останалите спрели шофьори засвириха в хор.
- Дайте да отместим поне федера - предложи някой от множеството, след което с общи усилия успяха да го качат на тротоара.
...Подир броени минути пристигна и КАТ.
- Колко пъти сме ти казвали да не влизаш в забранени улици - смъмри каруцаря единият от полицаите.
- Няма какво да се обясняваш. Ще му напишем акт и толкоз - рече другият.
Съставиха акта и си тръгнаха. След тях потегли и колоната от спрели автомобили. Разотиде си и множеството. Единствено каруцарят остана да стои наведен над своя кон.
Уби животното! Уби го! - продължаваше той да повтаря на себе си, загледан в оцъкленото и мътно око на коня...


Онова, което ни разделя

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна гневно:
- Не ме докосвай!
- Я виж ти?! - възкликна учудено той.
- Достатъчно те търпях! - рече тя.
- Пак нещо си въобразяваш - каза той.
- Вече няма какво да си въобразявам - отвърна тя.
Иначе бяха свикнали с този начин на живот, в който всичко беше непроменено от години, превърнато в потискащ със сивотата на всекидневието навик.
Вечер се прибираха от работа вкъщи, след което сядаха да вечерят. Докато правеха това, разменяха по някоя и друга дума или мълчаливо поглеждаха един към друг. Накрая се оттегляха във всекидневната, където той лягаше на дивана, зачетен в някой вестник или списание, а тя гледаше до късно телевизия. Друг път задремваха в пухкавите фотьойли, пренасяйки се някъде подир своите блуждаещи спомени и несбъднати мечти; в миналото, което отдавна беше престанало да ги вълнува, или в бъдещето, от което вече не се интересуваха и не очакваха нищо.
Единствено в неделните дни настъпваха техните малки празници. Обикновено отиваха на гости у своето приятелско семейство, където играеха белот и одумваха свои познати; ядяха сладкиш и пиеха кафе, след което се прибираха отново вкъщи.
Вечер заспиваха - всеки в единия от ъглите на старинната спалня, която ги пренасяше в техните сънища: идилично измислени, красиви и загадъчни или непоносимо кошмарни. Докато на другия ден всичко отново започваше отново и отначало, със същото продължение и повторение.
- Омръзна ми всичко! - изрече гневно тя.
- ...?!
- Абсолютно всичко! - повтори тя.
- Но какво се е случило? - запита плахо той.
- Нищо... - отговори тя.


Дървоядите нощем

Журналистът възнамеряваше да отпътува от село Р. и да го остави сред равнината с плахите му светлини, с дъха на прахоляк и усещането за току-що паднала вечерна роса. Но после в него се събуди желанието да почувства уюта на чуждия дом.
- Елате ми на гости - каза непознатият.
- Да не ви притеснявам.
- Напротив, ще ни бъде много приятно.
Стигнаха в покрайнините на селото до самотна тухлена къща, чиито прозорци бяха тъмни, като да нямаше в нея жив човек.
В двора излая куче. Обади се гласът на нощна птица.
- Насам - рече непознатият. - Ей сега ще светна.
Върху циментовото стълбище плисна мъждива светлина.
- Влезте, не се събувайте - каза непознатият. - Влезте и се чувствайте като у дома.
- Благодаря! - отвърна журналистът.
В средата на широка стая около ниска четвъртита маса стояха тежки фотьойли, а от двете страни - кушетки, покрити с пухкави губери. От съседната стая излезе сънена жена със сърдито изражение на лицето.
- Запознайте се със съпругата ми - каза непознатият.
- Приятно ми е - рече журналистът и почти машинално протегна ръка.
- Откъде сте? - запита го съпругата.
- От София.
- По какъв повод сте в нашето село?
- В командировка - отговори журналистът лаконично.
- Срещнахме се случайно на площада - намеси се непознатият.
- Ти все някого срещаш - измърмори жена му.
- Срещам - отговори непознатият, като отвори бутилка с коняк и започна да налива в наредените на масата чаши.
- Аз няма да пия - рече жената.
- Добре - съгласи се непознатият.
- Добре, само да видим кога ще започнеш работа...
- Хайде, добре дошли и наздраве - рече непознатият, като се направи на разсеян и отпи глътка коняк. - Искате ли да ми видите библиотеката? - обърна се той към госта, който вече разглеждаше грижливо подредените книги.
- Имате интересни заглавия - рече журналистът, приближавайки до една от библиотечните полици.
- Имам. Тук са моите кумири: Хемингуей, Фокнър, Джон Ъпдайк, Достоевски... Чели ли сте Фокнър? - запита непознатият.
- Чел съм някои неща.
- Голяма работа е този Фокнър. Всеки ден го препрочитам.
- Ще спите ей на онази кушетка - рече жената на непознатия, като посочи едната от двете кушетки.
- Благодаря! - отвърна журналистът, видимо смутен от необичайното посрещане.
...Късно през нощта се събуди от някакъв особен шум, който идваше от дъсчената ламперия на тавана. Отначало си помисли, че там се разхождат мишки. После чу тихото скърцане на дървоядите, които неумолимо чоплеха в гредите на къщата. Стриваха ги на прах, издебнали присъствието на хората...


На спирката

- Знаете ли в колко часа минава рейсът за болницата? - ме запита един възрастен човек от чакащите на спирката.
- Не, не знам - отвърнах и продължих да гледам към водите на реката, от която идваха на талази водни пари и се носеше дъх на мазут.
- Знаете ли в колко часа минава рейсът за болницата? - обърна се възрастният към друг от чакащите на спирката.
- Ей там има разписание. От него ще разберете - отговори му той с известна досада.
- Знаете ли в колко часа има рейс за болницата? - насочи се възрастният към една жена, която беше сред очакващите на спирката.
- Мисля, че в два.
- Благодаря! - поблагодари възрастният и продължи да разпитва останалите пътници, макар да беше получил вече отговор на своя въпрос.
Беше облечен с изсивяла шуба и разтеглен анцуг, беше обут с грубо изплетени терлици и галоши. Лицето му беше изкривено от парализа. Стори ми се, че го познавам... Ами да, това беше учителят ми по физкултура от гимназията. Познах го по белега на лицето и високото изпъкнало чело. Още същия миг в ушите ми отекнаха сигналите на неговата свирка и отчетливата команда: "Раз-два! Раз-два!" Видях го да тича пред колоната от ученици в часа по физическо, да ръкомаха отривисто и да показва трудните гимнастически упражнения. Тогава ходеше винаги облечен в спортен екип и спретнати дрехи, които внушаваха усещане за изрядност и чистота, а от него винаги се излъчваше някакво особено чувство на сигурност. Така, както се случва в слънчево утро да тръгнеш някъде на път с усещането, че светлината те пронизва и утаява в теб спокойствието на деня.
Оттогава почти всеки ден го срещах на спирката. Ходеше от човек на човек и разпитваше в колко часа минава рейсът за болницата. Изглежда всички бяха свикнали с неговото присъствие, защото му отговаряха с досада или се преструваха, че не го забелязват.
По-късно разбрах, че наскоро починала жена му, а след нея в болницата се поминала и дъщеря му. Той останал сам и оттогава всеки ден ходел на спирката, за да запита кога ще мине рейсът за болницата...


Сметката

В други случаи сутрин, щом се събудеха, тя го докосваше по лицето, а той отвръщаше с ласка на нежността й. Но този път никой не се реши да извърви разстоянието, което ги разделяше. В тях се беше загнездила някаква особена неприязън, която ги отблъскваше и разделяше като електрически полюси.
Чу я да става от леглото с познатото движение, в което имаше маниакално кокетство и превзета изрядност. Видя я да стои в просветлелия сутрешен мрак пред огледалото. Съзря в гръб очертанията на тялото й, но формите му този път не го подмамиха. Не го изпълниха с прилив на топлина, а предизвикаха само тръпка на ненавист. Успокоиха го отдалечилите се стъпки.
Изскърца вратата на тоалетната. После шумът на байер касата се разнесе с неприятното си съскане. Но ето, че тя отново се завърна в стаята и започна да се облича пред огледалото. Правеше го с онази неосъзната предизвикателност, с която я подтикваше женският й инстинкт. Той чуваше шума на голотата и пристягането на бельото към тялото. За миг усети миризмата му, пропита с дъха на пот и оная особена чистоплътност, по която някога можеше да го отличи от останалите. После настъпи "пауза", в която тя може би си поставяше сенки или очертаваше с грим линията на очите.
...В тишината на утрото я чу да се суети в антрето, след което шумът изчезна. Изтрака секретът на външната врата. "Да беше казала поне една дума" - си помисли. После стана и по навик погледна върху стария олющен шкаф в антрето. Върху него имаше само някаква измачкана квитанция, върху която беше написано: "Не забравяй, че електрическият ток също не е платен."


Тук няма нищо

- Искам да изтегля малко пари - каза застаналият на банковото гише човечец, подавайки своята спестовна книжка. Беше нисък, изпосталял старец, облечен в тъмносиво шушляково яке, отдавна изгубило своя първоначален цвят.
- Да, но тази книжка не е валидна - рече банковата касиерка.
- Как така да не е валидна? Аз имам лихвоточки, които не съм използвал - отвърна старецът.
- Лихвоточки? Да не би да сте имали някога жилищен спестовен влог? - запита чиновничката.
- Да, имам - каза старецът.
- Но вижте - от жилищен влог не можете да теглите в нашата банка.
- Как така да не мога?
- Не можете! - рече касиерката с категоричен глас, нетърпящ възражение.
- Но аз искам да изтегля малко пари, да си помогна.
- Не можете да теглите от тази книжка! - каза касиерката, като посегна да я върне на стареца.
- Защо да не мога? Моля ви, вижте какво се е събрало от лихвите. Трябва да има някой и други лев.
- Няма!
- Откъде знаете?
- Нали виждам.
- Моля ви, все пак погледнете, може да е останало нещо.
- Тук няма нищо - рече касиерката, като върна книжката на стареца, а той, след като се подвоуми, тръгна бавно към изхода на банката.

Искат поскъпване на парното и топлата вода с до 330%

автор:Дума

visibility 168

Експерт: Без 4 нови реактора изпадаме в енергиен колапс

автор:Дума

visibility 434

/ брой: 100

Нинова нареди контрол на антикризисните мерки

автор:Дума

visibility 329

/ брой: 100

Стоичков кани чужди туристи на почивка в България

автор:Дума

visibility 302

/ брой: 100

Войната с БПЦ

автор:Велизар Енчев

visibility 711

/ брой: 100

Как ще ги стигнем

автор:Мая Йовановска

visibility 399

/ брой: 100

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ