Трите мозъчни гънки на десницата

Всеки път, когато в СДС някой твърди, че е за обединение на десницата, това си е тема на националната психиатрия. Тази циклична лудост в една партия, бореща се за доверието на 1,5 % от избирателите, е явление, което може да ни помогне в битката с вътрешните политически демони. Тези дни стана ясно, че Мартин Димитров, Ваньо Шарков и Надежда Нейнски ще правят нов съюз "Единство" в рамките на СДС, който за пореден път ще прави сизифов опит да обединява десницата.
Странно е, но всички, които тръгват да разцепват нещо (в случая става дума за разцепване вече на елементарни частици), все залагат на думата "Единство". В нея има някаква семиотична магия, която трябва да убеди и заблуди електората, че цепещите се всъщност не са обикновени нарциси, изпаднали в параноиден стрес за своята депутатска кариера, а загрижени политици за големи каузи.
Десницата, или поне тази част от нея, която се самотитулува като традиционна и автентична, е майстор да си задава грешните въпроси. Погледнато отстрани, е съвсем ясно, че въпросът за обединението не само е вторичен, но в момента изобщо не важен. Защото десницата трябва да си отговори на много по-ключов проблем - защо рейтингът й е един процент? Това е въпросът на въпросите.
А отговорът е в липсата на идеи. Българската десница има само три - антикомунизъм, ДС и русофобия. Това са опорните точки на нейния светоглед, на нейните "реформи", единствените гънчици в крехкия й мозък. Отвъд тях е безпрогледна мъгла. Само че на идеология, която почива единствено на отрицания, е трудно да повярват много хора. От десницата обикновено чуваме само истерия, вопли и... призиви за единство. Това не е политика, а е карнавал на безидейността. Просто три мозъчни гънки.
Като за 1 процент.