Трябва ни държава, но отвсякъде

Вече двадесет години в публичното ни пространство разбирането за икономиката се свежда единствено до бизнеса. Без динамичен бизнес, естествено, няма развиваща се икономика. Така да се каже, налице е едно необходимо, но не и достатъчно условие за обществен просперитет.
Недостатъчно, защото бизнесът се нуждае от хора. Той се прави от хора и за хора. Хора, които менажират, произвеждат, продават и съответно купуват.
За да върви бизнесът, хората би трябвало добре да си вършат работата. Значи би трябвало да са подходящо образовани, квалифицирани и мотивирани.
Всичкото това накуп, доказано е, че бизнесът самостоятелно не може да го подготви и свърши. Нито предаването и придобиването на началната грамотност, нито по- и най-сложните управленско-икономически, инженерни, технологически и пр. знания са задачи по силите единствено на бизнеса. Основополагащата роля на държавата в цялостната система на образованието и квалификацията не може да бъде напълно субституирана посредством частна инициатива. Нещо повече, в контекста става дума за сфери, обичайно определяни като сфери на пазарен отказ, на пазарни провали. Пазарните механизми тук могат да бъдат допълващи, но не и гръбнак. В противен случай, ако можеш да се образоваш само ако си платиш за образованието, обществото се лишава както от либералния принцип на "равния старт", така и от социалдемократичния принцип на "равния шанс". Които принципи противодействат на ретроградната кастова и всякаква друга закостенялост и са в основата на вертикалната социална мобилност и съответно на нормалното еволюционно обновяване и трансформация, на успешната обществена адаптация към промените, на адекватното посрещане на

предизвикателствата на развитието

в неговите многобройни аспекти.
Самият процес на непрекъснато обогатяване и систематизация на знанията, научните разработки, науката, също са трудно мислими за реализация, ако бъдат стоварени върху плещите изключително на бизнеса. Екстремните примери в контекста са фундаментално приложните изследвания на атомното ядро и на космоса. Само безнадеждно неолиберално фанатизиран човек би могъл да си представи проектът "Манхатън" да беше се случил въз основа на частното предприемачество. По същия начин актуалните задачи за преминаване към предимственото ползване на възобновяеми източници на енергия, за което проповядва президентът Обама, преходът към икономика, небазирана върху нефта, в частност към автомобили с електродвигатели или горивни клетки, се явяват далеч над обективно ограничения потенциал на бизнеса - и научно-технологичен, и финансов.
Но, от своя страна, за да си върши държавата добре работата, тя би трябвало

да разполага с ресурси

които естествено набира посредством преразпределение на текущия брутен вътрешен продукт, най-вече чрез налагане и събиране на данъци. Това, че "правителствата харчат чужди пари", е добър антибюрократичен лозунг, стига чрез него да не се отрича конструктивната държавност. Което пък в България ежеминутно се прави с постоянните неолиберални призиви за намаление на данъците и минимизиране на държавата.
Държавата безспорно е "лош стопанин", управлявайки отделно предприятие, но за "стопанисването" на цялото обществено развитие не й е намерен и няма да й бъде намерен подходящ заместител. При всичките бюрократични минуси, без държава не може да се мине нито в англосаксонските, нито в евроконтиненталните общества. Първите, традиционно се справят с по-малка държавна намеса. Във вторите, към които есенциално принадлежим и ние, държавата играе по-съществена роля. Метрирано, като преразпределение, това са грубо казано около 30% от БВП при англосаксонците, над 40% за евроконтиненталните държави и около 50% при скандинавските. Как примерно да си представим изграждането на магистралите и на тунела под връх Шипка у нас без държава, на концесия, при недостатъчния транспортен трафик? Или, да речем, евентуално частно софийско метро, частни високоскоростни влакове, или напълно частна нова атомна централа? Но да не се отклоняваме от основната тема.
Казахме по-горе, че освен образовани и квалифицирани, хората, с които работи бизнесът, следва да бъдат мотивирани. Мотивирането се състои на първо място от доходите. При отворени граници една държава, където доходите са мизерни, неминуемо опустява, хората емигрират. По този начин "сравнителното предимство - ниски заплати" се явява откровено антисоциално, антинационално, затова и крайно късогледо като концепция.
Пък и, погледнато от "другата страна", ширината на пазара, търсенето, от което е толкова заинтересован бизнесът, за да реализира продукцията си, се явява

функция най-вече на доходите

на населението.
По-състоятелните, по-образованите и по-културните хора имат повече потребности, те купуват повече. Относно доходите, следователно, неотменимо важи максимата, че в икономиката не можеш да вземеш, без да дадеш. Връзката е "богати хора - богати фирми - богата държава".
Благосъстоянието на населението обаче съвсем не се изчерпва от личното богатство. Хората са с обосновани претенции да ползват услугите на съвременна система на здравеопазване, позволяваща им да възпроизвеждат нивото си на работоспособност през целия жизнен цикъл. А такава система без държавна организация могат да си я представят единствено в химерите си българските неолиберални  институтчета. По сходен начин следва да се мисли и за пенсионното осигуряване. Благосъстоянието иманентно съдържа в себе си също увереност в бъдещето, включително в такова като пенсионер. Нищожните заплати и нищожните пенсии в България понастоящем не вдъхват нищо подобно.
За да чувстват, че живеят добре, хората би следвало да обитават прилични, съвременни населени места, с модерна инфраструктура, включваща не само транспорт, но и стабилно електроснабдяване, водопровод с чиста вода, канализация и модерни депа за смет. Хората искат да дишат чист въздух, да е налице природа, където да се разхождат и да почиват, не сред бетон и боклук. Трудовата им заетост предполага достъпни ясли и детски градини за децата им. Хората не са съгласни да бъдат подлагани на монополистичен произвол при доставките на електричество и топлофикацията. Цената на олиото не бива да е резултат от картелно споразумение. Хората освен това не желаят да живеят в страх от престъпността, не желаят и да плащат цената на корупцията.
Значи въпросът е не за отделни елементи на държава, а за държава отвсякъде, за всепроникваща навсякъде държавност. За налагане на регулации, за държавно управление и за държавно поддържане на обществено важни системи. Въпросът не е за някакъв измислен на теория социализъм, а за цивилизованост, такава, каквато се практикува в развития свят, най-добре в "старата Европа".
Така че е много лесно поредната промита до празно неолиберална глава да заяви по БНТ, че той и неговите приятели си били говорили, че не са съгласни да плащат данъци. Ама и в центъра на Сахара в съвременния свят ще се намери кой да им ги събере. А ако откажат да платят в Щатите, например, няма да се разминат със затвора. Виж Уесли Снайпс.
С даването на публичност на подобен празнословен и

безсмислен неолиберален подход

обаче целенасочено продължаваме да съсипваме настоящето и бъдещето и на страната, и на народа си. Да се забрани на неолибералните талибани да приказват глупостите, би било, разбира се, недемократично. Но защо ни налагат да слушаме с малки изключения само тях?
Отговорът едва ли е напълно еднозначен. Но пък и едва ли е чак толкова непреодолимо сложен. Многолетно самоиндуциращата се национална безотговорност, за съжаление, не е прекратена нито като доминация в публичното пространство, нито като подход в държавното управление, нито като дълбоко същностна обществена характеристика на българския преход.
Какво още след всеобщата мизерия и непрекъснатата емиграция може да ни се случи, че да прогледнем като нация с общност на интереси, като народ, отговорен за съдбините си?
Земетресение, цунами, аварии в атомната енрегетика с десетки хиляди жертви като в Япония?