27 Май 2022петък22:47 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°. Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°.

Цената на истината

Духовна пустиня ли е времето на социализма в българската литература?

/ брой: 8

автор:Чавдар Добрев

visibility 2655

От старта на демократичния преход през ноември 1989 г. (още в началото на  90-те години го определих като "криминален преход") изминаха ни повече, ни по-малко 24 години. През тези две десетилетия официалната неолиберална критика непрекъснато огласява чрез печата, радиото и телевизията каква духовна пустиня е времето на социализма (1944 г. - 1989 г.), как тогава  догматизмът и насилието слагат кръст над целокупното литературно творчество, манипулират писателите, които в резултат на такива репресии създават недоносчета в прозата, поезията и драматургията.
Няма да се впускам в дискусия дали през първите 24 години след 1944 г. или през първите 24 години на демократичния преход се раждат по-значими произведения на българската литература. Като литератор, живял и творил през времето на социализма, ще се опитам да очертая ситуацията и примерите, свързани с литературната активност през първите 24 години след 1944 г., да представя тогавашната динамика в литературната сфера, да обгледам фактологията. И нека всеки сам по аналогия направи своите сравнения и изводи. Иначе вярно е, че немалко български писатели през онези години обслужваха конюнктурата, разкрасяват живота, тезисно противопоставят положителния и отрицателния герой, схематизират сложни душевни процеси, олекотяват конфликтните противопоставяния и т.н. Иначе вярно е, че съществува цензура, упражнявана от номенклатурни институции и техния обслужващ ги персонал.

Тази констатация не важи
за истинските таланти

които преодоляват изкуствените ограничения и примитивизма, долавят с тънък и правдив усет новите тенденции на времето, разширяват границите на своето изкуство, влизат в сблъсък с рутината и административните подходи в културата, овладяват успешно различни жанрови територии. Противопоставянията са директни, но и скрити в подтекста, в репликата по асоциация, в иронията и пародирането.  
Твърдя убедено, че през първите 24 години след 1944 г. усилията на писателите са насочени към преодоляване на сектантските и догматичните подходи, към обновяване на литературните практики в социалистическата формация, към поправяне на недъзите, към нов тип реализъм, а не към дисидентско отчуждаване от идеите на социализма като социална програма и хуманизъм. Важното е, че в през онзи период, даже и в най-травматични състояния, оцелява една по-цялостна представа за действителността, едно разбиране, че може да има изход към по-добро бъдеще, че доминира такава категория като надеждата, близка или идентична с вярата на поет като Никола Вапцаров.
         
БЕЛЕТРИСТИКАТА


Ще започна с НОВАТА БЕЛЕТРИСТИЧНА ВЪЛНА в българската литература, която набира височина през 60-те години. Става въпрос за разказите на Николай Хайтов и Йордан Радичков, за романистиката на Антон Дончев, за творбите на Генчо Стоев, Дико Фучеджиев, Георги Мишев, Георги Марков, Васил Попов, Дончо Цончев, Димитър Вълев, Атанас Наковски, Кольо Георгиев, Вера Мутафчиева и т.н. Би трябвало да отбележа, че тези автори, заедно с писателите от по-старото поколение като Емил Манов ("Бягството на Галатея" - 1963 г.); Богомил Райнов ("Пътища за никъде" - 1966 г.),  открояват мощна тенденция на съпротива срещу скованата мисъл на догматизма от 50-те години, търсят естетика, която да изобразява пълнокръвно, реалистично и без фалшиви украси съвременника и съвременния живот.

Физиономични творби в разказа


някои от тях шедьоври на белетристиката ни през ХХ в., се появяват през споменатите от мен две десетилетия: през 1967 г. "Диви разкази" на Николай Хайтов; през 1965 г. "Свирепо настроение" на Йордан Радичков; през 1949 г. "Втора рота" и през 1966 г. "Дъх на бадеми" на Павел Вежинов; през 1946 г. "Боеве" и през 1969 г. "Родихме се змейове"  на Йордан Вълчев; през 1963 г. "Осъмски разкази" на Георги Мишев; през 1963 г. повестта "Небето над Велека" на Дико Фучеджиев; през  1966 г. "Мъже без вратовръзки" и "Неделя следобед" на Дончо Цончев, а също така "Покрайнина" и "Ярост" (1969) на Димитър Вълев; през 1962 г. "Най-хубавото на тоя свят" и през 1965 г. "Лека нощ, татко" на Кольо Георгиев и др.

Силни характери и екстатични състояния




От гледна точна на подхода би трябвало да подчертая използването на аналитични и синтетични начини на изображение. Така например Йордан Радичков предпочита в хода на увлекателния и близък до притчата разказ да се уповава на формите на смеха (карнавалния според Бахтин смях, идващ от средновековната народна култура), на иронията, на парадоксалната логика. За разлика от Радичков, други художници като Антон Дончев или Николай Хайтов търсят в миналото силни характери и екстатични човешки състояния, издялани от камък образи, с вкоренени черти на автентичния български модел на мислене и поведение, изтръгнати от плена на менливото време. При тях сблъсъците са на живот и смърт, смехът сякаш отсъства или се стопява в човешката воля, в битката за оцеляване.

Разцвет на българския роман




Но тази проблематика може да бъде разглеждана и в контекста на бурното развитие на българския роман през 50-те и 60-те години на ХХ в., с епицентър - историческия роман. Всъщност тогава усетът на българина за крупни художествени синтези достига връх. Преди това, през първата половина на ХХ в., може да се говори за частични завоевания на романното изкуство (прекалено висок е данъкът, който се плаща на битовизма, на оголено романтичните и сантиментални изображения, на регионално естетизираните участъци на въображението и др.), или за такива негови образци, които единствено в по-общ и разширен аспект могат да бъдат приети за реализации на жанра роман - документални записки, автобиографии, циклизирани разкази, екзотични исторически описания и т.н, и т.н. Докато втората половина ХХ в. и особено  50-те и 60-те му години  са наистина период на разцвет на българския роман.



Примерите са внушителни



Достатъчно е да спомена класическата неповторимост на романистиката на Димитър Талев: "Железният светилник" (1952), "Илинден (1953) и "Преспанските камбани" (1954); романа на Димитър Димов "Тютюн" (1951) - огромно пано, което пресъздава агонията на буржоазното общество и неговия елит; романа-дискусия за пътищата на човека и обществото в съвременния свят "Иван Кондарев" (1958) от Емилиян Станев; модерния, мощно скулптиран епически роман "Време разделно (1963) на Антон Дончев; изпълнения с дълбока трагика роман на Генчо Стоев "Цената на златото" (1965); новия реализъм в романа на Ивайло Петров "Мъртво вълнение" (1961); многоцветните и ерудирани изобразявания на историческите времена в романите на Вера Мутафчиева "Летопис на смутното време" (1965-1966) и "Случаят Джем" (1967); прелестния философски, пълен с носталгични настроения роман-пътепис на Йордан Радичков "Неосветените дворове" (1966); романа на изтъкнатия белетрист Стоян Загорчинов "Ивайло" (1962); богатия на съвременни интелектуални идеи и внушения роман на Васил Попов "Времето на героя", чието начало на написване е 1968 г.; романа на Георги Караславов "Обикновени хора" - в шест части (1952-1975);  историческите саги на Димитър Мантов "Калоян, цар на българите" (1958) и "Цар Иван Асен II, цар и самодържец" (1960); концептуалния роман "Мъже" (1962) на Георги Марков - образец на ангажирана проза; романите на Блага Димитрова "Пътуване към себе си (1965) и "Отклонение" (1967); романа на Атанас Наковски "Мария против Пиралков" (1962), романа "Белият цвят на рибите" (1968) от Атанас Мандаджиев  и др.
   
ПОЕЗИЯТА


Автор съм на редица публикации, в които анализирам поезията през 24-те години след 1944 г. Длъжен съм предварително да подчертая, че през това историческо време лирическият дух на българина се проектира в творчеството на поети от четири поколения лирици.
 Поети от по-старото поколение публикуват стихосбирки с непреходно значение в родната ни литература. Имам предвид главно стихосбирките на Никола Фурнаджиев "По пътищата ти вървях"  (1958), на Дора Габе "Почакай, слънце" (1967), на Атанас Далчев "Стихотворения" (1965).

Едни от най-ярките и най-внушителни изяви



на новаторския поетичен талант намираме в творчеството на лирици от така нареченото поколение на поетите от 40-те години. Преди всичко дълбоко екзистенциалните творби на Александър Геров, поместени в стихосбирката "Най-хубавото" (1970), но също така поемата на Валери Петров "В меката есен" (1961), поетичните книги "Далечно плаване" (1962) и "Лаконично небе" (1967) на Иван Пейчев, "Лирика" (1963) на Радой Ралин, или стихотворения на Божидар Божилов, намерили място в поредица от негови стихосбирки. Непосредствено след 1944 г. Веселин Андреев публикува през 1947 г. "Партизански песни".
От третото по възраст поколение откроявам  приноса на няколко поети, без творчеството на които картината на българската лирика би била сериозно ощетена - лириката е жанрът, функциониращ най-плодоносно в литературата ни през първата половина на ХХ в.  Георги Джагаров публикува програмните си поетични книги "Моите песни" (1954) и в "Минути на мълчание" (1958), Иван Радоев - "Пролетно разсъмване" (1953), Павел Матев - "Родословие" (1963) и "Чайките почиват на вълните" (1965). Тук би трябвало да се има предвид и поезията на Найден Вълчев, Лиляна Стефанова, Георги Свежин, Димитър Дублев, Станка Пенчева, Евстати Бурнаски, Климент Цачев, Орлин Орлинов, Димитър Данаилов и др.
 
 Четвъртото поколение поети е определяно като "априлско" и "антисталинистко". То се формира от поети, които реално обновяват духа и тенденциите в българската лирика, намират по-достоверни, но и модерни като изказ форми на стихотворен строеж, ново проектиране на традиционните схващания за време и пространство, обвързват националната ни поезия със съвременните открития в европейската и световната поезия, съединяват вяра в идеала и скепсис, разочарование, самонаблюдение с горчиви производни, имат по-оформено усещане за относителността на нещата в света. Това е поколението, с което съм израснал и може би проявявам пристрастие. Но от дистанцията на годините бих могъл да потвърдя, че през изтеклия ХХ в. няма да се намери поетично поколение, което да разполага с такъв контингент от силни и оригинални дарования, с такава воля да реформира българския поетичен свят.
Сигурно ще пропусна, и то по обективни причини имената на поети, които придават литературна легитимност на това поколение. Няма как да съм изчерпателен, но ще си позволя да посоча незаменимото място в българската литература на поетични книги, чрез които представителите на това поколение доказват, че за тях поезията е човекознание и урок по модернизъм.
 

Плеяда от талантливи поети



Ще започна със стихосбирките на Първан Стефанов "Соколови пера" (1956), "Насрещно време" (1966) и "Стихове" (1969), за да продължа с "Лична карта" (1960) на експресивния и неповторим Иван Динков; с изящно разкритата интимна вселена на Петър Караангов: "Следи от пътя" (1957) и "Зимни недели" (1967); с предизвикалите фурор сред културната публика "Звездите са мои" (1957) , "Позиция" (1963), "Обсерватория" (1967) или "Рецитал" (1968) на Любомир Левчев; с лириката на Михаил Берберов, която радикално реформира българската ни единосъщност чрез усета за нови измерения на пространството, близко до това на модерните гръцки поети; със силния дебют на поета на човешкото разсъмване Никола Инджов в "Предчувствие" (1959); с блестящото начало на Владимир Башев в "Тревожни антени" (1957); с високата артистичност  и гражданска проникновеност в дебютните книги на Христо Фотев "Баладично пътуване" (1961) и "Сантиментални посвещения" (1967); с прекрасния и хуманен свят на Андрей Германов, за първи път прокарал пъртина на драматичното самопризнание в "Кълнове" (1959), "Родов герб" (1964), "Равноденствие" (1965) или "Яростно слънце" (1969); с тенденциозната, заразителна като ефект поезия на Стефан Цанев, посветил се на мисията да утвърждава комунистическия идеал, но и да полемизира със слабостите на социалистическата действителност: "Часове" (1960), "Композиции" (1963) или "Хроники" (1965); с универсалното възприемане на живота, изпълнило "Лирика" (1966) на Петър Алипиев; с предизвикателната изповед на Слав Хр.Караславов в "Ехо от кавалите" (1959); с одухотворените пространства  в пронизаните от рационализъм стихове на Димитър Стефанов; с респектиращата книга на Кръстьо Станишев "Лицето на света" (1960); с интелектуалните прозрения в "Минути на мълчание" (1959) и в "Годините не си приличат" (1967) на Нино Николов - незаменим мой приятел от студентските ни години в Будапеща; с точната мяра за истина в сатиричните стихотворения на Александър Миланов: "Анатема" (1959) и "Рай за грешници" (1967); с дарбата на Марко Ганчев да открива  жизнените противоречия: "Оправяне на света" (1967); с вярната диагноза на изстрадания човешки опит в "Ако нямаше огън" (1958) на Дамян П. Дамянов. Обликът на поколението се обогатява също и чрез примери на родолюбивата и жизнелюбивата лирика като тази на Евтим Евтимов, Ивайло Балабанов или Велин Георгиев, но и чрез стихове, които ни потапят в човешкото всекидневие - такава е дебютната книга на Николай Христозов "Първи песни" (1958), но с подобно съдържание са и стиховете на Георги Струмски, Йордан Милев или Христо Чернаев.       
За да съм коректен, ще допълня, че в края на 60-те дебютират немалко от поетите на следващото поколение (например, Петър Анастасов или Георги Константинов), но същинската им роля в литературата е през следващото/следващите десетилетия.

ДРАМАТУРГИЯТА


Българската драматургия от 50-те години има двама солидни представители - Камен Зидаров и Орлин Василев. Със следа в развитието на драматургическия жанр остават пиесите на О. Василев "Тревога" (1948 г.), "Любов" (1952) и "Щастие" (1954).
Въпреки че днес са премълчавани поради конюнктурни съображения, драмите, написани от Камен Зидаров, продължават да излъчват сгъстен драматизъм, правят ни съпричастни към участта на волеви персонажи, респектират с обобщените страсти човешки: "Царска милост" (1949), "За честта на пагона" (1963), и най-вече пълната с трагизъм историческа пиеса "Иван Шишман", която режисьорът Николай Люцканов  поставя на сцената на Народния театър при огромен зрителски успех.
С литературно историческо значение, но и с очевидни  художествени качества са немалко пиеси, появили се  през периода, за който пиша. Примерно, "Вълчи времена" (1956) от Илия Волен, "Буна  за земя" (1956) от Магда Петканова, "Фиданките цъфтят" (1956) и "Чутна Яна" (1957) от Славчо Красински и др. 

Едни от най-безспорните реализации



Като критик, посветил себе си на изучаване на българската драматургия, ще кажа, че едни от най-безспорните реализации на нашата драматургия през втората половина на ХХ в. са сътворени в двете десетилетия, за които пиша. От края на 50-те  и особено през 60-те ставаме свидетели на нов тип българска драма със силно въздействие на поезията като жанр. Това явление, което е уникално за драматургията на Източна Европа през онзи период, немалко критици го обозначават като "поетична драма". В монографията си "Лирична драма" (1973) възприемам друг термин - "лирична драма", за да включа като обект на разглеждане пиеси с трайна значимост в историята на драматургическия жанр у нас през ХХ в.: "Всяка есенна вечер" (1960) от Иван Пейчев;  Вратите се затварят" (1961), "И утре е ден" (1963) и "Прокурорът" (1965) от Георги Джагаров (Сливенският театър я поставя през 1964 г.); "Когато розите танцуват" (1965) от Валери Петров (Хасковският театър я поставя през 1964 г.);"Светът е малък" (1962) и "Юстиниянова монета" от Иван Радоев, получила сценично осъществяване през 1964 г.; "Посещение в миналото" от Божидар Божилов, играна през същия период в Младежкия театър.

Абсурдистката драма в Източна Европа



Една от най-бравурните и внушителни презантации на комедийния жанр у нас през ХХ в. - пиесата "Суматоха" от Йордан Радичков, е публикувана през 1967 г. Тази пиеса, наред с по-късно появилата се "Сако от велур" от Станислав Стратиев, се нарежда между най-големите постижения на абсурдистката драма в Източна Европа - пиесите на Мрожек в Полша или на Йоркени в Унгария.
Стефан Цанев през 60-те години започва да пише своите драми - критика на догматичната ограниченост, на политическото притворство и произвол. Тогава той създава "Истинският Ивайло" (1962), а малко по-късно и пиесата-изповед "Събота 23" - апотеоз на Септемврийското въстание.


Търсене на нов вид реализъм


постигане на негримирани социални истини са присъщи за драматизацията на романа "Мъртво вълнение" от Ивайло Петров и пиесата на Коста Странджев "Боровете не превиват клони" (1971)
В края на 60-те (през 1969) е публикувана една от най-остро критичните обществените драма на десетилетието: "Ние сме на 25" от Недялко Йорданов, в която безкомпромисно конфликтуват реформаторите и привържениците на статуквото в комунистическото движение на България (познат проблем, нали?!).
През тези години режисьорът Никола Русев започва своя път в драматургията, използвайки предимствата на монтажа, на колажните техники и модерния сценичен синтез: пиесите "Я, колко макове" (1964) и историческата парабола "Старчето и стрелата" (1968). С верен поглед към изобразяваната действителност и с тяга към историческата истина се отличава пиесата на Надежда Драгова и Първан Стефанов "Еретици". Панчо Панчев, от своя страна, става автор на силно театрализирани пиеси с възвръщания към фолклорните наследства: "Приказка за калпаците" (1967) и "Има ли смисъл за утепваме мечката" (1969).


Автентичен портрет на времето

 



Показателно е, че прозаичните, поетичните и драматургичните произведенията, върху които се спирам, са автентичен портрет на 24 години от развитието на българската литература (1944-45 г. - 1968-69 г.). А това може спокойно да бъде съпоставено с литературната ситуация от периода на демократичния прелом (1989-1990 г. - 2013-2014 г.).
Моето мнение е, че в случая сравненията не са в полза на двете десетилетия след 1989 г. - 1990 г. И то въпреки ширещата се теза как демократичните обстоятелства подсигуряват неизбежен ренесанс на литературата и изкуствата, как демокрацията обезпечава безусловен културен, а оттук и литературен възход. Без да се впускам в подробен анализ, ще изтъкна на първо място, че такова схващане подценява ролята на културната  автономия, която предопределя особените, специфични закономерности на литературата.

Съпротива срещу догматизма и насилието


В предишните 24 години от социалистическото време литературата изпълнява функции на съпротива срещу догматизма и социалното насилие, но също така тя въплъщава стремежа към усъвършенстване на социалистическата система. Тогава свободата отвоюва определени параметри за реализация, а надеждата, упованието в идеала (най-вече с обществени измерения) стабилизира художествената система.
Докато през съответните 24 години след ноември 1989 г., всъщност след началото на 1990 г., на литературата - въпреки дитирамбите на неолибералната критика, въпреки пропагандата в масмедиите, въпреки наградите и лауреатствата, въпреки школските и университетски дискриминации - все нещо не й достига. Дори и при наличието на отделни постижения, според мен тя изживява процес на криза, попада в коловоза на разкрасено самочувствие. А дали това състояние не е резултат от днешните разминавания между реалност и действителност, между демократични обещания и демократично притворство, между една нова, жестока, античовешка действителност и нейните виртуални копия? А дали не повлияват щедрите оферти, правени от богати меценати и неправителствени организации, за стимулирането на поръчкови произведения, които тенденциозно разобличават социалистическото време, партизаните, антифашистите и комунистите, участниците в Септемврийското въстание, органите на сигурността след 1944 г., Съветската армия и съветските хора, творби, които обслужват една реваншистка, крайно нетолерантна доктрина. И понеже всички тези официални усилия са преднамерени и користни, те раждат груби фалшификати, тезисни формули, изчерпани откъм реален живот.
Повярвайте ми, не се поддавам на носталгични спомени, когато давам такива оценки, нито искам да съживявам призраци от миналото. Просто обобщавам литературните факти, които определени културтрегери преиначават по собствен каприз и предубеденост. Не бих имал нищо против, ако чуя техните контрааргументи. Само че...




Любомир Левчев със стихосбирката си "Звездите са мои" дава своята поетическа заявка за едно подчертано присъствие в новата българска литература




С тенденциозната си заразителна като ефект поезия на Стефан Цанев, се посвещава на мисията да утвърждава комунистическия идеал, но и да полемизира със слабостите на социалистическата действителност



Снимка Иво Хаджимишев

През 1964 г. Хасковският драматичен театър поставя пиесата на Валери Петров "Когато розите танцуват", станала по-късно театрален хит в страната

А правата на стотици хиляди българи?

автор:Борис Цветков

visibility 191

/ брой: 101

Лицемери

автор:Страхил Ангелов

visibility 175

/ брой: 101

Истински народен човек

автор:Продрум Димов

visibility 133

/ брой: 101

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ