Творчески спомени на Кирил Божилов

От редактора

Скъпи читателю! 

Неотдавна писателят Кирил Божилов навърши 90 години. Автор на романи, повести, сборници с разкази, както и на книги с любопитна документалистика. Затова на страницата на приложението за литература, изкуство и култура представяме два негови мемоарни материала: за Ран Босилек и Емил Коралов. 

Приятно четене.

Сладкодумецът Ран Босилек 

Кирил БОЖИЛОВ

От нашето училище ни заведоха в кино "Красно село". Щели сме да се срещнем с писателите Елин Пелин и Ран Босилек. Всички ги познавахме - от учебниците, но за първи път щяхме да видим писатели не на "картинка", а истински, живи. 

Препълнихме салона.

Беше голяма тупурдия - кой къде и как да се намести. Ала щом двамата писатели се показаха на тясната сцена, стана тихо като в черква. 

Аз бях успял да се вредя на балкона, на последния ред. Имах предимство: можех, без да преча на другите, да стоя прав и така по-добре да виждам писателите.

Не помня какво са ни говорили. На балкона и без това слабо се чуваше, пък и те, писателите, говореха тихичко, а микрофон нямаше. 

Но ето какво помня до ден днешен: как двамата, с белите си коси, при мъждеещата светлина на сцената, ми се привиждаха сякаш с ореол около главите им - като светци. 

Ран Босилек на среща с деца

 *** 

Вече бях публикувал репортажи и малки очерци за някои училища в столицата и страната. Веднъж случайно минавах по столичната ул. "Пиротска". И също така случайно "открих" на номер 175 такъв надпис: Детски дом "Ран Босилек". Позачудих се: но нали той още е жив? И неволно "мислено" започнах да си декламирам запомненото от училище: 

Бяла спретната къщурка, 

две липи отпред. 

Тука майчина милувка

Сетих най-напред...

А тук децата едва ли си спомнят тяхната бяла, спретната къщурка, навярно жадуват за майчина милувка. И може би тъкмо такава е тяхната надежда, тяхната мечта; за нея ни подсеща и Ран Босилек, затова и своя "дом" са нарекли на неговото име...

Реших се да вляза вътре, помолих директорката да ми разкаже как живеят децата. Важното запомних, някои неща си записах с молив в тефтерчето (тогава още нямаше химикалки, а автоматичните писалки струваха скъпо). 

И подготвих кратък ръкопис - нещо като репортаж, нещо като очерк. Само че къде да го предложа за отпечатване? Сетих се за "Дружинка" - списание за по-малките деца.

Намерих редакцията на ул. "Калоян" 10. В малката стая седеше възрастен човек с бяла коса. Какво чудо! Тъкмо този образ го познавах толкова добре от снимки в учебниците и класните стаи, но бързо си спомних и кино "Красно село"...

Да, това беше Ран Босилек!

Той веднага стана, вежливо се ръкува с мен, покани ме да седна до него. И започна разговор: как се казвам, какво съм учил, работя ли, с какво се занимавам и, разбира се, нося ли нещо, написано за сп. "Дружинка". 

Плахо му поднесох моя ръкопис (четлив, но с мастило): 

Едно материалче за детския дом "Ран Босилек". 

А!

Изненадах го. Познах по сепването му, скрито бързо от благата му усмивка. Започна да го чете, напрегнато следях движението на погледа му по редовете... После позавъртя стола, за да ме погледне със своя благ поглед, да ми каже със своя благ глас: 

Добре си направил, Кириле, че си написал своя материал за тези деца... Те, заедно с ръководителите си, са решили да го кръстят на мое име... Колкото и да ми е неудобно от това... Аз често отивам при тях. Те имат нужда от внимание, от топла дума, от вдъхване на надежда, че ще израснат щастливи... Ще ги зарадваш с материала. И аз ти благодаря. Редакцията ще им изпрати един брой от списанието, те заслужават много-много радости от всички нас... 

Беше ми неудобно да му "губя" повече време, поисках да стана, но той пожела да остана още. Пак ме заразпитва: какво е семейството ми (зарадва се, че баща ми е бил учител, както и той). И още: къде живея, ходя ли си в родния край, защо се нарича Краище... Сладкодумец! Жалко, че сега не мога да предам точно ония спокойно изказани негови думи: би било добре да се посветя на детската литература, защото личи, че обичам децата; защото и детското у мен е толкова чисто и обнадеждаващо ме...

Говореше ми, а аз неволно сякаш отново го виждах в кино "Красно село", с онзи ореол около "бялата" му глава. В паметта ми възкръсна и моментът, когато той започна бавно да декламира стихотворението си "Родна стряха", а като заливаща вълна ние, станали накрак, декламирахме с него многогласно, а киносалонът кънтеше от общи възторг...

Беше толкова хубаво, мило, неповторимо!