Умрял? О, не - Той не умира!

Кирил Андровски

През своя кратък живот Христо Ботев е заставал пред фотоапарат четири пъти. Първата снимка, която запечатва неговия образ, е направена през април 1865 г. в Одеса, когато е бил ученик във Втора гимназия. Снимал се е със свои съученици. Облечени са в ученически шинели, подредени в две редици.
Първи вариант - с десет съученици, втори - с девет.
Десет години по-късно, пак през април (1875 г.), Христо Ботев се снима за втори път. Направеният фотопортрет е един от най-разпространените и от него до нас са стигнали най-много екземпляри.

С Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.

Предполага се, че снимката е направена в ателието на двамата братовчеди в Букурещ - Тома Хитров и Петър Факиров. От фотографията ни гледа млад, сериозен мъж, с разкошна брада, с високо чело и лице, леко обърнато встрани. С бяла риза и вратовръзка-кордела.
Третата снимка също е много известна и широко разпространена - Ботев се е снимал със своите близки приятели Иван Драсов и Никола Славков. Тя е направена няколко месеца по-късно, пак в ателието на двамата братовчеди - през септември 1875 г. Седнали са около кръгла маса.
На четвъртата, последната негова снимка, Христо Ботев е заснет заедно с братята си Кирил, Стефан и Боян. Това историческо събитие става в края на април 1876 г. Той вече се подготвя за участие във въоръжена чета, която да премине река Дунав и да се притече в помощ на въстаналия български народ. Всички са облечени в европейски дрехи, с бели ризи и вратовръзки-кордели. Лицата им са грейнали, само лицето на Ботев е малко променено - отслабнало, изпито, погледът - съсредоточен. Няма я и онази разкошна брада, позната ни от другите две фотографии на Ботев. На снимката той е с подстригана брада - ала Наполеон III, и с коса.
Тома Хитров, който обичал да ретушира, да украсява своите негативи на снимките с молив, е използвал оригинала да създаде по-късно отделен, самостоятелен портрет на войводата-поет.

Последната снимка на Христо Ботев

Освен три вестника - "Дума на българските емигранти", "Будилник" и "Знаме", Христо Ботев издава и два календара за годините 1875-а и 1876-а. Те са посветени на Хаджи Димитър и Васил Левски. Тук приносът на гениалния поет е, че за първи път в тях той включва и имената на видни българи и борци за народна свобода и дати, свързани с живота им. Целта му е да бъде почетена паметта им като на светци!
Но и Ботев загива, пронизан от куршум във Врачанския балкан. На това събитие с "Календар за 1877" "помен" прави неговият приятел и верен другар Киро Тулешков. Календарът е отпечатан през декември 1876 г. в печатницата на Централното училище в Болград. Той е подобен на Ботевите календари. В средата между месеците, вместо Левски или Хаджи Димитър, е поставен ликът на Ботев. А под него - стихотворение от неизвестен автор за поета. Отбелязана е и датата за поклонение - 10 юни, с пояснение: "Великомъченик Христо Ботев". Все още датата и мястото на неговата гибел не били известни.
На гравюрата Христо Ботев е изобразен почти в цял ръст, във воеводска униформа и с ръце, докоснали сабя и офицерска шапка.
В рисунката има нещо нетипично - Ботев придържа сабята с дясната ръка, вместо с лявата. А тя трябва да бъде поставена на тялото от лявата страна, за да може по-лесно да се измъкне с дясната ръка. Но това не е "гаф" на художника, а на печатарите. По-възрастните журналисти добре познават тази грешка на цинкографията - "обърнато клише". Така се е получило и с гравюрата на Ботев. Ако тя се постави пред огледало, нещата се подреждат както трябва - лявата ръка е положена на сабята, дясната придържа офицерската шапка.
Този портрет на Ботев е с размери 20/14 см, но кой е авторът му? Проф. Вера Динева-Русева в своя труд "Христо Ботев в изобразителното изкуство" (1976) предполага, че той е дело на Христо Цокев, известен възрожденски живописец и график, който през 1875 г. емигрира от Габрово в Румъния. От него няма запазени оригинали, всъщност известният книгоиздател от София Т.Ф. Чипев в миналото е притежавал, но по време на бомбардировките на столицата през 1943 г. те са унищожени.
През 1899 г. Иван Вазов издава своята поетична книга "Скитнишки песни", която се родее с друго негово творение - "Епопея на забравените". И както той сам отбелязва, "тая сбирка има добър успех. В нея аз възпях физическия труд като една голяма национална добродетел и се приближих към народа, вниквайки в душата и на най-бедния."
Тази стихосбирка той създава, след като напуска министерското кресло (на просвещението) и през лятото на 1899 г. предприема едно пътешествие из красотите на Искърския пролом. По-късно пише, че там "ненадейно музата ми пак ме осени".
Плод на тези пътешествия са и неговите най-хубави разкази - "Дядо Йоцо гледа" и "Една българка". И няколко пътеписа. Един от тях е "Волът - един исторически връх". Пред своя биограф Иван Д. Шишманов той споделя: "Това лято (1899) гостувах няколко дни в Черепишкия манастир и от него направих няколко излети по дивните бърда и клисури, що обикалят тая омайна местност в хладната долина на Искъра."
За това пътешествие той добре се подготвя, препрочита Захариевата биография на Ботев от 1888 г. и си набелязва местата, които да посети във Врачанския балкан, най-вече да се поклони на лобното място на войводата-поет. И както при всички негови излети, той трябва да има непременно добър водач. Това е бай Цоне Койкин, който бил му препоръчан от игумена на манастира. Бил на ти с планината и по времето на боя на Ботевата чета бил манастирски овчар - "видял с очите си събитието".
На път за Вола преминава през двата тунела на железопътната линия - единият минава през Ритлите, там го чакал бай Цоне и негов другар от Люти брод и продължили нагоре към Челопек. Там разговаряли със селяни и после се отправили към Погледец - обзорно място над селото, където имало оброк. Кратка почивка и отново по старата пътека към Вола и Околчица. Редят се "хълмове и долчинки" и най-после своето чело показва Волът.
"Тоя връх имаше прилика на вол" - пише Вазов. А в самото начало на възвишението - Крушовското езеро. Тук на малката полянка отново почивка. При "планинарите" идват овчари-врачанци. И започват разговори за Ботевата чета, за боя на Камарата и Купена. По един емоционален начин Иван Вазов преживява събитията и размислите си той претворява в стихотворението "Той не умира". Започва с хубава природна картина:

На Волът, сред пустинния Балкан,
огласян някога от диви орди,
седех в глогинките, де в кръв облян,
паднал е певецът горди...

Изразява и негодуванието си, че на това свещено място няма знак, който да напомня за великата саможертва на войводата-поет, че тук "умря герой, умря поет за майката робиня". Не може да забрави и това, което с него са споделили планинските пастири: "Тук паднал беше, господине, той. Умря, клетника, умря за нази, там в скалите бе последен бой, умря, видях го ази..."
Умрял ли? О, не, репликира Вазов: "Той не умира!"
Това свое стихотворение Иван Вазов пише през юни, а за първи път е публикувано в сп. "Българска сбирка" през септември 1899 г. Там помества и своя очерк за Вола, който още в края на юли е отпечатан във в. "Мир", бр. 712 от 1899 г.