В близост до войната

Владимир Снегирьов,
кор. на "Российская газета" специално за ДУМА от Бенгази

Понякога, няма да крия, ми се иска да изглеждам герой в очите на читателите. Ето, вижте в какво опасно място правя репортажа си. Сега обаче, изглежда, номерът няма да мине. Отивах в града, станал символ на жестоката война, избухнала в Либия, и какво? Бенгази ме посрещна със светещи реклами, отворени магазини и ресторанти, с разхождащи се по крайбрежната улица хора. На пръв поглед - ама никакви признаци за кървава битка.
Ако и имаше нещо, свързано с нечовешко напрежение, това беше самото пътешествие до столицата на либийските бунтовници.
Още в началото - в Москва, предприех всичко възможно, за да попадна в Джамахирията по съвсем легален път. Тоест да получа в консулството виза, след това да се добера до Триполи и вече оттам, от официалната столица на тази северноафриканска държава, да огледам картината на сраженията. Всички карти обаче обърка либийското посолство в Москва: там, изглежда, все още изчакват да видят коя страна ще надделее, затова дипломатите изобщо са престанали да ходят на работа и да оказват на хората каквато и да било подкрепа. С голям зор веднъж успях да заваря на мястото му консула и му се примолих да ми сложи дългоочаквания печат в паспорта. Консулът хитро ме изгледа и ми предложи да изпием заедно по чаша много хубаво кафе. "Ето, когато ме поканите да си получа визата, тогава и ще го изпием", отказах му възпитано аз.
Той се разстрои. Стана ми ясно, че вече нямам никакви надежди да видя Триполи.
Между другото, същия ден по каналите на информационните агенции мина съобщението, че официалните либийски власти са изгонили от страната едновременно двадесет чуждестранни кореспонденти.
Ясно е, че по време на всякакъв военен конфликт държавните чиновници слагат табу върху получаването на жива информация, дават на пресата само това, което според тях помага на победата над врага. Добре, но ние какво да правим? Човешко е да ти се иска понякога да хапнеш нещо вкусничко, а не да се задоволяваш с остатъци...

Бежанците - верният спътник на всеки военен конфликт

Казано накратко, вече нямах друг път, освен да щурмувам тази крепост от другия край, тоест от Египет. Източната част на Джамахирията се контролира от опозицията и според слуховете тя пуска нашего брата без всякакви визи. От Кайро до либийската граница са 700 километра. С кола това са седем часа. Уморително е, разбира се, но се търпи. Какво ли няма да направиш, за да постигнеш целта си. И ето ти я границата. Грандиозен табор от представители на различни народи, раси, племена. Бежанците са верният спътник на всеки военен конфликт.
Египетският граничар, без да обели дума, ми слага в паспорта печат, че съм напуснал страната на пирамидите. Някакви си триста метра пеша по неутралната територия и аз съм в Либия. Странно, но местният пазач на свещените граници изобщо май не се интересува от появяването на чужденец с раница на гърба. Той привика с ръка човек в цивилно облекло. "Журналист? - пита ме цивилният. - Добре дошли в свободна Либия." Записва фамилията ми и също губи всякакъв интерес към мен.
Оттук до Бенгази има още 600 километра. С лек пазарлък наемам прашен "Лансер" с младо момче зад волана и тръгвам. Зад прозореца се вижда същата скучна пустиня и само от време на време се виждат разпенените вълни на Средиземно море. С други думи - уморяващо пътешествие. Нерадостно. Пясъчни смърчове. Рядко появяващи се градчета. Никакви положителни емоции.
В Бенгази, след като си хвърлих багажа в хотела и набързо се измих, излязох в града. Бързах да разбера какво става тук. Все пак гражданска война е, къде е истината на всяка от страните? Доколко е оправдана намесата на силите на международната коалиция? И кой, в края на краищата, ще победи? Но на Изток трябва да си търпелив и да не бързаш с изводите. Което и направих, като посветих първия си ден в Бенгази на разходки в града и осъществяването на полезни запознанства.
Отбих се в международния пресцентър, за да получа журналистическа акредитация и да чуя последните новини. През тези два месеца, откакто Либия привлече вниманието на световните средства за масова информация, медийният център е акредитирал на 1500 кореспонденти. Приблизително 500 работят и днес, при това, за разлика от Триполи, тукашният режим е доста свободен: можеш да ходиш където си искаш, да снимаш всичко и да си говориш с всеки. Много скоро обаче разбирам, че изборът на маршрут за пътуване е доста ограничен (единият път отива на запад, където е войната, а другият - на изток, където е Египет), няма много за снимане, освен няколкото изгорели танка, а т.нар. нюзмейкъри, т.е. големите военни и политически лидери на бунтовниците, избягват срещите с медиите.

И бирата е стимул за борба

Столицата на Източна Либия изглежда доста провинциална. Много боклук, стените на сградите са облепени със злобни карикатури на Кадафи, той изглежда направо като кръвожадно чудовище, понякога дори с дяволски рога. Ясно е, че сега на местните жители ще им се наложи да стоят зад революцията до победния край, полковникът няма да им прости тези карикатури. Всичко останало изглежда доста мирно. Много коли. А и защо да са малко, бензинът тук е десет пъти по-евтин, отколкото у нас. Той е по-евтин дори от водата, която се продава в пластмасови бутилки. Няма дефицит на продукти. Без да мисля, си поръчах бира в ресторантчето, в което влязох да хапна. Либиецът зад бара се извини: "Имаме сух закон. Ето, като свалим Кадафи, тогава тук ще има всичко - и бира, и уиски". Това се оказва също добър стимул за борба.
По-рано си мислех, че щом държавата изнася толкова много петрол, нейните пет милиона жители живеят богато. В Дубай е именно така. Или в Катар. В Бенгази обаче животът е далеч от искрящите небостъргачи на мегаполисите в Залива. Обществен транспорт няма. Канализацията се е появила съвсем наскоро, но и сега по-голямата част от нечистотиите се изливат направо в морето, затова къпането на градските плажове е забранено.
Останалият без охрана по време на февруарските безредици местен затвор бе напуснат от над хиляда затворници и това внася определено напрежение, особено във вечерния живот. Ето дори на новия ми познат - Владимир, украински доктор анестизиолог, който работи по договор в местна болница, наскоро през нощта му откраднали "Опел"-а. Няма на кого да се оплачеш: почти всички полицейски участъци са разгромени, преминалите на страната на революцията пазители на реда се стесняват да носят старите си униформи, а новите няма да се появят скоро.

Ехото от битките се усеща в болницата

В болницата влязох с цел да разбера какво става на фронта. Щом е война, значи трябва да има и ранени. Наистина има. По 15-20 души дневно постъпват в болницата с рани от куршуми и шрапнели, с изгаряния. Сега по думите им боевете са в района на град Адждабия, което е на 170 километра юго-западно от Бенгази. Това обаче не е битка в обикновения смисъл на думата. Бунтовниците избягват сблъсъци с регулярната армия, отстъпват при първите признаци на появяването на хоризонта на танкове или артилерийски установки. След това, ако времето позволява, в небето се появява авиацията на НАТО, унищожава тежкото въоръжение на кадафистите и тогава революционерите отново тръгват напред. Изключение от подобна тактика стана разположеният на запад град Мисурата, чиито улици станаха арена на ожесточена битка. Има много жертви сред цивилното население, огромни разрушения.
В болничните стаи заедно с пострадалите бунтовници лежат и ранените им противници - войници от регулярната армия. След като ги излекуват, не ги пускат вкъщи, а ги изпращат в лагер за военнопленници. И съвсем друга съдба очаква онези, които тук ги наричат наемници, това са - като правило, хора от държави от Централна Африка. Тях, дори ранените, ги ликвидират без съд и следствие. В Бенгази твърдо са убедени: именно наемниците на Кадафи са разстреляли мирните демонстранти през февруари. Тогава от куршумите им загинаха не по-малко от 300 души.
Никой тук не храни илюзии, че войната скоро ще свърши. Ако не беше въздушната подкрепа на натовците, изтокът нямаше да издържи дори месец. Но и военните ресурси на полковника не са безкрайни. Колко ще продължи тази "игра на дърпане на въжето"? Това ще се опитам да разбера през следващите дни.