В киното е като в живота: има герои, има и масовка

89-годишният ХРИСТО НЕНОВ е известен в киносредите с прякора си Джери. Кучешко име, ама и жена ми така ми вика, с усмивка споделя кинопродуцентът. Бил е директор на филмите "Покръстването на Борис I", "Хан Аспарух", "Сватбите на Йоан Асен", "Време разделно", "Записки по българските въстания", "Рицар без броня" и др. Работил е с прочути български режисьори, сред които Людмил Стайков, Борислав Шаралиев, Вили Цанков и др. Малцина обаче са наясно, че Джери е завършил фармация, само че не се е дипломирал. Така лекарственият бранш загуби, а кинопроизводството спечели един отдаден на работата си човек, без когото вероятно щяхме да гледаме някои филми със съвсем други очи, защото те нямаше да са същите.


Цитати
"Всеки българин е със собствена представа за Апостола на свободата"
"Зрителите са основният критерий дали филмът е сполучлив"


- Наскоро ви връчиха Почетен плакет от Министерството на културата. Какво означава тази награда за вас, г-н Ненов?
- Най-напред, това отличие беше голяма изненада за мен. Плакетът е много интересен, придружен е с визитката на нашия министър на културата. Не съм се надявал особено.
- Защо? Вие сте доста прочут в киносредите...
- Такава практика няма в България, или в киното поне, да се награждават изпълнителните продуценти, тогава ни наричаха директори на филми. И понеже няма такава практика, и аз не съм се надявал да получа някаква награда. Ама радвам се за нея.
- А коя награда е най-ценна за вас?
- Наградата на публиката, както се казва. Обикновено по време на премиерата на филма се следи как реагират зрителите - дали следят филма с внимание или си шушукат, или пък, не дай Боже, започнат да излизат.
- Случвало ли се е публиката да напуска залата, когато се представят филми, на които сте бил директор?
- На мен не, но на някои мои колеги се е случвало. Когато публиката започне да излиза, означава, че просто не й допадат филмите. Макар че премиерата е едно тържество и хората са търпеливи да гледат до края.
- Колко години посветихте на киното?
- Цял живот като че ли съм бил в киното. Друго не съм работил.
- А как попаднахте в сферата на филмопроизводството?
- Приятели ме заведоха в Студиото за хроникални и документални филми. Говорихме с директора, той ме хареса и ме назначиха като организатор.
- От организатор в киното как се стига до директор на филми?
- Най-напред с желание. Трябва голям мерак, да се влезе вътре, в същността на самия процес, да помагаш на режисьора за осъществяването на всички негови идеи и да бъдеш изряден, да си съпричастен с екипа, който работи, да го разбираш. Трябва да се разбираш с всички - като се започне със секретарката, мине се през асистентите, оператора, художника... Екипът е много разнообразен, да не говорим колко души актьори ще участват. И всеки от тях си има стойност - на някой хонорарът е по-малък, на друг е по-голям. Трябва много да се балансира, за да бъдеш на ниво.
- А каква е връзката между режисьора и директора на филма?
- Когато режисьорът прочете сценария, трябва да има доверие в продуцента, че ще осъществи всички идеи, които има по създаването на филма. В задълженията на директора на кинопродукцията влиза да направи бюджет, който да защити пред органите, които дават парите. След това заедно с режисьора трябва да одобрят предложението на продуцента за хонорари на актьорите. Много е важно това, защото те винаги са недоволни, че парите им са малко. Навремето имаше таван - 4 хил. лева за главна роля, ама и това им се виждаше малко. Макар че едно малко апартаментче тогава струваше 6-8 хил. лв.
- Тоест с две роли можеха да си купят жилище?
- Да! Е, имаше много добри актьори, които са играли главните роли, но специално те не са правили пазарлъци. Пазарлъци се правят от тези, дето са с по-малки роли, с по-ниски хонорари...
- И може би и с по-малко талант?
- Е, има малки роли, които се играят от много талантливи актьори. В киното е като в живота - едни имат второстепенни роли, други - главни, трети са масовка.
- В един от филмите, на който сте бил директор, е снимана най-голямата масовка в българското кино изобщо.
- Да, става дума за "Хан Аспарух".
- Колко души са участвали в него и как се работи с толкова хора?
- Снимахме около 18-20 хил. души и близо 1300 коня. Много сложно беше събирането им. Тогава помолих завеждащия селското стопанство на окръг Плевен да разреши и да помогне от 10-12 ТКЗС-та да дойдат около 80-120 коня от всяко село заедно с конницата, разбира се. Много силно впечатление ми направи как в село Гривен пристигаха тези конници - с камиони фураж за конете, с храна за хората. Идваха като на война - камион след камион. Хората разтоварваха конете, радваха се, че ще участват във филма. И така започнахме. След това им омръзна, започнаха да се оплакват, че слънцето напича конете и не искат да бъдат яздени. Това беше с конницата. Общо два коня умряха. Слава Богу, от участниците във филма никой не загина, нито се нараниха особено. Участваха каскадьори от Полша, от Чехия, от Унгария и българските. Снимахме и цели групи от конезаводите. Всичко завърши благополучно. Е, един унгарец си счупи пръста, падна от коня. Много интересно беше. В юртите, които бяхме докарали от Казахстан за декор, си живееха като на курорт. А иначе, когато трябваше да снимаме голямата масовка - византийската армия, която напада селището на Аспарух, тогава вече участваше войската. Чрез военното министерство така да се каже мобилизирахме 15-20 хил. души, въпреки че не дойдоха чак толкова много.
- Такива филми, с мащабни сцени, явно и струват скъпо. Как успявахте да се преборите за бюджетите им и да ги защитите?
- Именно в това е майсторлъкът: да можеш да разбереш кое колко струва - не само хонорарите на актьорите, ами и транспортът, и декорите, и къде ще ядат, за какви пари, къде ще спят... Всичко минава през ръцете на изпълнителния продуцент.
- Кое е най-интересното, което си спомняте от  снимките на "Хан Аспарух", а остана скрито за публиката?
- Екипът ни 10-ина дена бе в Казахстан. Най-напред отидохме малка група - режисьор, оператор, художник и аз, да избираме места за снимки. Ходихме по селата, гледахме коне, юрти, търсехме реки за преминаването на Дунава от истинската орда. И като се върнахме, готови сме вече да заминаваме за Казахстан на снимки, бързаме с режисьорския сценарий, оттам се обадиха, че не можем да използваме избраните места за снимки, защото точно тогава започна войната в Афганистан. Трябваше да се търсят други места. Наложи се сам да отида в Казахстан. Много ми беше интересно. Придадоха към мен двама асистенти, които говореха и руски, не само казахски. С тях обикаляхме и оглеждахме. Река обаче не можах да намеря. Няма такава, която да наподобява Дунав - толкова голяма, за да можем да прекараме ордата оттам. И тогава намерих едно продълговато езеро, което може да мине за река. Та във филма влезнахме в казахстанско езеро, а излезнахме на язовир "Искър" (усмихва се). Това беше грандиозно приключение!
Може би е малко известно, че в периода на снимките и преди това Людмил Стайков, голям майстор, много съкрати сценария на "Хан Аспарух". Ако го бяхме направили така, както го написа Вера Мутафчиева, щеше да стане многосериен филм. А ние трябваше да се съберем в три пълнометражни серии.
- За работата с кои български режисьори се сещате и до днес?
- Най-много съм работил с Борислав Шаралиев. Освен "Рицар без броня", заснехме и 12-13 серии от "Записки по българските въстания", и "Покръстването на Борис I" по сценарий на Анжел Вагенщайн, и мн. др. филми. Работил съм и с Вили Цанков в "Сватбите на Йоан Асен". С този режисьор направихме един не много сполучлив филм, сериен, за Левски - "Демонът на империята". Като кино стана много интересен, но на публиката не можа да се хареса. Обяснявам си го с това, че всеки българин има собствена представа за Апостола на свободата в сърцето. Не може във филма този образ да бъде изигран от никой друг, освен истинският Левски да дойде да се снима (усмихва се)... Вече споменах, че съм работил и с Людмил Стайков - голям режисьор, деликатен човек и страхотен приятел!
- Как се разбира, че един филм наистина е добър? Чие мнение е най-важно - на публиката или на критиката?
- Зрителите са основният критерий дали филмът е сполучлив! Гледната точка на критиката е различна, както и на режисьора. Публиката има най-голям усет за доброто и за лошото кино.
- Бил сте и директор на филма "А розите цъфтят при всички режими", в който се е снимал прочутият Михаил Улянов.
- Да, това е последният филм, на който бях продуцент.
- Какво си спомняте от работата с този незабравим, както го нарече писателят Валентин Качев, съветски и руски актьор?
- О, голямо впечатление ми направи... Свикнал съм звездите обикновено да са нафукани, да не са много достъпни, да са твърде умни. А Михаил Улянов бе посрещнат в София от Валентин Качев и Станка Шопова, а после пристигна и в Белоградчик. Беше с едно бастунче, от дрянова клонка направено - сигурно от самия Улянов. Посрещнах го, запознахме се, настаних го в хотела, хареса му, не бе капризен... Много интересен човек, и действително Михаил Улянов е световна звезда, много, много голям актьор...