В Лондон по Брекзит, без Брекзит

Междуградският автобус пристигна на спирка "Падингтън" с половин час закъснение от разписанието. Толкова за прословутата английска точност. От салона слезе удивително малка и крехка, на фона на огромния автобус, индийка. Заговори. Много забързано и напевно, чак ти е приятно да я слушаш, нищо че не разбрахме какво ни казва. Вероятно говореше на английски, защото чухме няколко пъти думата "гайс" (приятели). Това фамилиарно обръщение вече не ни учудваше. Предните четири дни го бяхме чували навсякъде в Лондон от различни служители - от автогарата до музея и от ресторанта до метрото. 

"От колко години живеете в Лондон?" "От двайсет и пет". "Такова ли е винаги времето през ноември?". "Да, дъждът ту почне, ту спре". 

Грехота е да си в британската столица и да не попиташ за времето. Мъжът зад рецепцията е на неопределена възраст. Къдравите му коси и брада са силно прошарени, но кожата по лицето и очите са по младежки опънати и живи. От Йемен е. Неговият английски е правилен и разбираем. За тези, които знаят английски. 

Следващите дни през рецепцията освен него ще се извървят чернокож, мулат и бледолик брат, но не и англичанин, съдейки по акцента му. В кухнята - португалки. Хотелското пране го изнасяха нигерийци. В магазина отсреща - пакистанци. В ресторанта на ъгъла - индийци. Зад ъгъла араби подстригват араби. По улиците Вавилон.

Да пишеш нещо генерално за Лондон и лондончани, след като си бил за пръв път и само за няколко дни, би било израз на безмерно нахалство. Но да нахвърлиш някои "крайпътни бележки" за четири-пет дни не е чак толкова греховно. 

Лондон е световен град, но не стъписва с огромност. Лондон дъха на империя, но вече не е имперска столица. В Лондон може да се разхождаш километри и километри, без да си напрашиш краката, защото има тротоари. Странно, нали. Особено потискащо е да гледаш колко разнообразна комунална техника излиза по улиците, за да ги чисти - големи коли за големите булеварди и малки машинки за по-тесните улички. Лондончани очевидно не знаят, че улиците се метат и мият само по празници и избори. Или когато вали дъжд. 

В столицата на световния капитал на кофите за боклук не пише нищо за "вълци", "лисици", "титани", "колоси" и други такива, а само името на местната община. Подразбира се, че с боклука се занимава тя. Всъщност то и контейнери за боклук няма, подобно на други столици. Така че няма какво да вони, като не го почистят. Торбите с боклук се оставят направо на тротоара късно вечер или рано сутринта и са събирани от кола на чистота.

Колите. Големите коли тип "джип" са по-скоро рядкост за града, повече се виждат разни "бюджетни" модели. В Лондон не видяхме автомобил, паркиран на тротоар, нито чухме да се натискат бясно клаксони, шофьори да се ругаят или пък, не дай Боже, да се млатят по кръстовищата. Може и да сме пропуснали тези сценки, но защо в София не ги пропускаме поне веднъж седмично. 

"От колко години живеете в Лондон?" "От десет." "Тук, в метрото ли работите?" "Да, ей тука, зад тая вратичка, всеки ден следобед. Ако имате нужда от нещо, чукнете." 

Мъжът, когото срещнахме във вестибюла на метростанция "Падингтън", бе много приветлив и искрено се радваше, че среща сънародници, макар че в Лондон българите едва ли са редки птици. "Как е в България?" "Е, как да е..." 

Метрото на Лондон е тема за отделен разказ. Объркващо разклонено, с много линии, направления, платформи, тунели, асансьори, стълби, включително вити метални, на които пише колко точно стъпала има, то, както и барселонското, не страда от излишна красота и чистота, но пък е практично. И те води до всяка една точка на града, комбинирано удачно с леката градска железница, която отвежда голяма част от по-състоятелните лондончани от работните им места в центъра към предградията. Последната, както ни обясни нашият сънародник, позволява едновременно да живееш "на село" и да работиш "в града".

Впрочем природата и без това е навлязла в самото сърце на британската столица. Изумрудено зелените лондонски паркове уж са толкова прости с огромните си ливади и редици от чинари, но като се замислиш, много е сложно да поддържаш парк, в който диви птици и животни да се чувстват уютно, катеричките да ядат от ръката ти. Тези зелени петна сред сградите са възмутително уютни.

Три неща спират погледа на новака в града. Червените тухлени стени на сградите, подстриганата тлъста трева и светлозелените отразителни жилетки, които се носят масово от граждани и служители. Едното внася уют и симетрия, а красотата е симетрия, второто - хармония и умиротворение, а третото, може да звучи странно, но говори за култура и спазване на правилата. 

На една от уличките в района на хотела видяхме нещо изумително спрямо софийското ни битие. Малка частна квартална градинка. Безплатна за посещение. С ограда от ковано желязо, с фонтанче, озеленена, с пътечки, с пейки. Катинар, видеокамера и надпис за работното време. 

Представяте ли си. Някой е вложил пари, време и емоции, за да подари на обществото малко уют за своя сметка, а в замяна очаква само да уважите труда му. Това впечатление бе по-важно и ценно от всичко друго, което може да видиш, а то има какво да видиш. Да, в Британския музей наистина няма почти нищо британско. Но в Британия явно има нещо, което кара милиони хора да я изберат за втори дом. Само в Лондон са почти два милиона и това не единствено заради парите и уредената държава. Има и още нещо по незримо, което чака обяснение. 

Може да го потърсите в онази градинка в Падингтън.