Вечери с Андрей Гуляшки

Георги ПЕНЧЕВ

В дома на писателя, който се намираше на тогавашния булевард "Бирюзов", съм ходил много пъти. Не помня някога да съм бил там през деня. Все така се случваше, че се срещахме вечер. Той се обаждаше в редакцията и искаше да се видим по някакъв конкретен повод. Или пък аз го търсех, когато ми беше нужен неговият съвет. Покрай повода, който ни е събрал, се навързваха безчет други обществени или литературни теми. Андрей Гуляшки беше сладкодумен събеседник. Говореше забързано и съм си мислил, че думите му закъсняват след мисълта.
Приятни и удивително интересни бяха тези вечери в дома на писателя. Тук витаеше някаква особена атмосфера на истинското българско семейство и на интелектуалеца от най-висок ранг. Не помня някъде другаде да съм доловил това уникално съчетание. Първопричината за всичко беше кака Ема, вярната съпруга на бай Андрей. Те бяха неповторима двойка. Сред писателите вървяха анекдоти, защото видиш ли единия, оглеждай се за другия. Особено в по-късните години, когато Гуляшки започна да боледува сериозно, кака Ема стана негова постоянна сянка. Тя знаеше колко сериозно е заболяването му и се стараеше да го предпазва. Спомням си една вечер, когато бяха дошли вкъщи. Няколко пъти се опитвах да долея чашката на бай Андрей, но всичките ми опити бяха напразни. От очите на кака Ема нищо не убягваше. Може би защото в младините си те и двамата са били посветени на тайното революционно дело на партията. Гуляшки като помощник на Крум Кюлявков  е обикалял из София с тайни куриерски мисии, а кака Ема, която е дъщеря на известния дупнишки комунар Коста Петров, също е помагала в нелегалното дело.
Пътят на писателя Андрей Гуляшки отрано е свързан с в. "Работническо дело" и е показателен за връзката на журналистиката с литературата. В началото на петдесетте години на миналия век той е журналист във вестника. Това е времето, когато започва изграждането на ТКЗС в страната и той е командирован като очеркист в Добруджа. На страниците на вестника започват да се появяват интересно написани очерци за хора от равнината, за първите дейци на кооперативното движение. След години много от тези вестникарски герои се превръщат в герои на неговите повести и романи, на поредицата от книги за преобразяването на Добруджа. Сред по-известните са романите "МТстанция" (1950), "Село Ведрово" (1952), "Любов" (1955), "Златното руно" (1958)...
Андрей Гуляшки не е единственият писател, който свърза творческия си път с този най-голям и авторитетен вестник навремето. Оттам са започнали още Драгомир Асенов, Свобода Бъчварова, Панчо Панчев... В по-късните години тази традиция продължиха писателите Георги Марковски, Росен Босев, Стоян Бойчев, Никола Радев, Валентин Караманчев, Валентин Даневски, Наташа Манолова, Станислав Друмешки, Марко Семов, Стефан Коларов...
Андрей Гуляшки никога не забравяше тези свои ранни години и винаги изразяваше

обичта си към вестника и журналистите

Идвах при него след работа, изморен, след безчет вестникарски главоболия, но веднага попадах в приятелската среда на семейството. Почваха разговори без край и всяка умора отлиташе. Гуляшки бързаше да се усамотим в неговия кабинет, разполагаше се удобно в широкото кресло, строяваше ме до себе си и почваха приказките. Едва ли ще си припомня нещо  конкретно, защото от онова, което го е вълнувало и заради което ми беше позвънил, бързо се прехвърляхме към разни остри теми от деня, към новоизлязла книга или възникнал литературен спор...
За да добие човек що-годе представа за тази вечерна изповедалня на бай Андрей, трябва да допълня нещо за обстановката в неговия кабинет. Тази малка стаичка беше претрупана до тавана с книги, списания, вестници. Чудил съм се как ли открива книгата, която му трябва, в този невероятен хаос. Той добре знаеше кое къде е и когато заговорим за някоя книга, посягаше към някоя от купчините и я намираше. Представата за неговия писателски кабинет не ще е пълна без онова невероятно допълнение от старинни предмети, оръжия, сувенири. Той обичаше и знаеше да цени старинните неща. Можеше с часове да разказва за различни саби, ножове, ками, които имаха лично място в тази негова светая светих. След време научих, че за един негов юбилей близките му хора го изненадали, като му подарили мастилницата на  бивш министър-председател. Бил особено горд с този рядък подарък.
През една слънчева есен отидохме на гости на семейство Гуляшки в Сопот. Те имаха там голяма двуката старинна къща с огромен двор. През ония години тогавашният кмет на възрожденския град Иван Ничев, човек пристрастен и към литературата, беше утвърдил решение на местния съвет, че градът не бива да пустее и къщите да стоят празни и глухи. По негова покана много писатели получиха за ползване старинни къщи. Градът наистина придоби друг облик, създаде се истинска творческа атмосфера, както приляга на Вазовия град. Около дома на Андрей Гуляшки имаха къщи Симеон Султанов, Любен Георгиев, Иван Цветков, Герчо Атанасов... В оня ден, когато отидохме в Сопот, кака Ема шеташе по двора и беше отворила "фабрика за компоти". Така я поднасяше бай Андрей. А той ме поведе към далечния край на двора, там, където някога е била кухнята на стопанина. Една стаичка  беше превърната в кабинет на писателя. Бил съм в различни писателски кабинети, но онова, пред което застанах в сопотския кабинет на Гуляшки, беше много различно. Тогава той пишеше романа си "Скитник броди по света" за разпространението на богомилското движение по света, за неговите пътища из Италия, Франция. Малката стаичка беше затрупана с атласи и карти, с географски справочници. Като си спомням за видяното и за онова, което писателят разказа как се е подготвял за писането на този роман, мисля си колко млади автори на исторически, а и не само на исторически книги, си мислят, че литературата е лесно занимание. Бай Андрей разказваше откъде е търсил и изписвал тези книги и карти, как точно знае пътищата, през които са минали богомилите през различните страни. Той не пишеше географско съчинение, а исторически роман, но

истината е основата

на талантливия разказ. Опитният писател добре знаеше, че може да постигне правдиво художествено внушение за историята, само ако читателят не се съмнява в това, което му разказва. Макар разказаното да се е случило преди столетия или хилядолетия.
Много вечери разговорите ни, за каквото и да започваха, все стигаха до миналото. Извади някакъв старинен нож с оригинални инкрустации и започва да го гали с непонятна нежност. Тръгваше от пътя на този нож и отиваше към далечни времена на битки и подвизи, на жестоки изпитания и погроми. Той не обичаше лустросаната история. Не вярваше на историци, които по субективни причини често спестяват горчивата истина за много събития. Слушал съм тези му разсъждения и си мислех дали са прави критиците, които определят творческия маниер на белетриста Андрей Гуляшки като романтичен. Сравнявайки го със земния реалист Камен Калчев. Може и да е прав Тончо Жечев, но мога да призная, че този романтик беше суров критик на нашата съвременна реалност. Нищо романтично нямаше в неговите сурови упреци към различни малки и големи началници.
Няколко мандата той беше народен представител от Шуменския край и помня не един случай, когато болезнено изживяваше различни безобразия върху гърба на хората. Това негово връщане към Добруджа през зрелите му години не беше случайно. Той обичаше този български край и помагаше според силите си за неговото възраждане, за изваждане на показ за поколенията на следите, оставени от велики предшественици. Андрей Гуляшки намери тук един от своите най-силни и убедителни извори за българското самочувствие и гордост. Той винаги болееше, че ние не умеем да ценим достойнствата, които са ни завещали дедите, че често пъти сами сме си виновни за своето понижено национално самочувствие. Убеден съм, че един от дълбоките вътрешни стимули за писателя да се залови с романа за цар Симеон Велики и нашия Златен век е точно този непомръкващ исторически пример на национално величие и гордост. Неговият голям роман "Златният век" (1970) е сред най-значителните произведения на писателя и на нашата историческа романистика. Той е проникновен поглед към

дълбоките духовни корени

на българина, към неговия исторически влог за прогресивното бъдеще на човечеството. Гуляшки потвърди с този свой роман искрената си и страстна позиция на писател и гражданин, че ние сме народ с историческо достойнство и гордост, и всеки, който превива гръб пред чужденци, заслужава презрение. Времето, след като писателят си отиде, убедително потвърди колко прав беше той, колко навременен беше неговият зов да пазим като зеницата си българската гордост и достойнство.
Андрей Гуляшки беше интелектуалец, минал през закалката на революционни борби, и това явно личеше в неговия характер. На пръв поглед изглеждаше дружелюбен, мек човек, готов с всеки да седне на приказка. Дори външният му вид налагаше това впечатление. Лулата не излизаше от устата му, а в ръцете му имаше постоянно едно синджирче, което той въртеше безспир. Но това впечатление беше лъжовно. Ако застанеш на противна на неговата позиция, той ставаше друг. Събуждаше се полемистът, който можеше от десет кладенци вода да донесе, за да докаже правотата си.
Спомням си такива вечери, когато споровете вземаха превес. Беше ми поръчано от писателското ръководство да подготвя доклад за критиката за една от априлските литературни дискусии. Той знаеше това и живо се интересуваше каква ми е оценката за различни книги. Благодарен му бях, защото в споровете с него стигах до по-ясна и категорична оценка. Той добре познаваше тези книги и имаше своя оценка за тях. Някъде мненията ни се разминаваха. Опитвах се да го убедя, че не е прав, но той не отстъпваше. В първа своя книга млад критик при анализите си съпоставяше приноса на Нешо Бончев и голямото дело на Христо Ботев. Бай Андрей не приемаше такъв подход. Според него така се принизява значението на великия поет. Опитвах се да го убедя, че няма дори такава мисъл в оценките на критика, но той не отстъпваше. След дълги спорове най-сетне се съгласи: "Вие, критици, знаете повече. Може и да си прав."
Андрей Гуляшки беше неповторим, рядък характер. Той беше зареден от неизчерпаема енергия. Едва в последните си години, когато кака Ема си беше отишла, той повяхна, затвори се в себе си и повече мълчеше.
А в ония още ранни години той беше не само рядко активен творчески, пробваше перото си в различни жанрове, но и непрестанно диреше нещо по-практично, с което да се залови. Помня с каква възторженост премисляше всяка подробност около новото голямо списание за съвременна наша и чужда литература, което Съюзът на писателите реши да издава. В ръководството на писателите нямаше колебание, че точно Андрей Гуляшки трябва да оглави новото сп. "Съвременник". Той вече беше възродил Гео-Милевия "Пламък" и стоеше пред ново изпитание. Времето показа, че и тази своя мисия големият писател изпълни достойно. Списанието продължава своя път.
Минаха години, откакто Андрей Гуляшки си отиде. Много промени се случиха през това време не само в литературата, най-вече в живота ни. Когато се сетя за бай Андрей, изпитвам особено настроение, обзема ме някакъв вътрешен порив. Дори мисълта за него събужда бодрост и увереност, че неговият свят завет да сме винаги българи, въпреки всичко, е жив и тъй потребен.


Андрей Гуляшки в разговор с Димитър Димов (1964 г.)