Владетелят на отвъдните сънища

Владетелят на думите Любомир Левчев се пресели в страната на отвъдните сънища. Оредява фалангата на големите български творци, които носят на раменете си "невидимия саркофаг на всичко минало", както пише в стихотворението си "Бавен марш" поетът. В последната приживе издадена книга на Левчев, озаглавена с показателното заглавие "Носачи на мълнии", той събра стихове с посвещения на някои от най-ярките български и световни поети, художници и интелектуалци. 

За Любомир Левчев тези негови духовни събратя са своеобразни носачи на интелектуални мълнии, защото те са не само посланици на таланта, доброто и хармонията, благородството и доблестта, но и цялостното им творческо дело, както и живота им, са свързани със светкавиците на разума и дарбата, които противостоят на посредствеността, конформизма и безродието. 

В редица свои предишни лирически сбирки Любомир Левчев е заявявал, че е рана, носена на крилете на века. Този поет болезнено усеща драматичните и често пъти трагични пулсации на историята. Той вижда, че времето се прибира обратно в себе си, че има "някакво разбягване на всичко". И възприема себе си като "берач на диви думи". Безпокои се, че бруталното време, в което живеят обектите на неговите посвещения, краде даже тишината:

А ние мълчим

в храм без камбани.

Любомир Левчев се опитва с цялостното си поетическо творчество да начертае една тревожна картина. Според него модерният свят, новото време постоянно бяга само от себе си, защото няма стабилна ценностна система и истински морални ориентири. Сменен е дори източникът на света, подменена е посоката на времето, загубени или поругани са всички идеали. В последните лирически сбирки на Любомир Левчев властва глождещото съмнение, разочарованието, покрусата от загубата на едни идеали и липсата на нови, нарастващото отчуждение в обществото, кризата на всички ценности и песимистичните разсъждения с есхатологически привкус. Особено остро се усеща това след поемата "Островът" и стихосбирките "Небесен срив", "Пръстен и други приготовления", "Кон със зелени крила", "Капризната игра на времената". И то не защото с напредването на възрастта поетът ставаше все по-мъдър, а защото се изостряше вътрешното му зрение. Той започна да вижда все повече със сърцето и интуицията си, с все по-отварящото се трето око на промишлението. 

Любомир Левчев и в поезията си, и в есеистиката си, споделя орфическия възглед за непрекъсваемостта на битието, за двуединството живот - смърт, за преходността и вечността, за свръхпредназначението на отделната личност като вместилище и съсъд на противоречия и хармонии, на възторзи и съзерцания, на апотеози и покруси. Той постоянно насочва погледа си към бездните на собственото подсъзнание и усеща нарастващо съмнение от радикалните решения по изминалия път (бравурните десетилетия в края на XX и началото на XXI век), плаши го неясното бъдеще и смътното усещане за крушението на един свят, както и неизвестността на идващото. 

Самият Любомир Левчев в една своя стихосбирка има герой, който загива, но не избягва от Помпей. Помпей в случая е символ на един привлекателен с патриархалността и величието си свят, уви, изчезнал безвъзвратно. Постоянният въпрос, който присъства в почти всяко стихотворение на поета и пронизва цялостната тъкан на всички негови книги, е: кой ден сме днес, коя епоха? Като че ли в цялостното творчество на Левчев откриваме едно генерално подтекстово внушение - всичко е вътрешен страх. Страх от липсата на морална издръжливост, страх от унищожителната власт на всекидневието, което прекършва полетите на поетичната фантазия, страх от всеобщата лудост на човечеството, вървящо към своето самоунищожение. 

За поета тишината на безвремието, в което живеем, прилича на тишината в храм без камбани, където се появяват забравени богове, където се мержелеят съсечени истини, мълчанието е зловещо като ехото в дъното на изстрела. Ако в първата си книга Любомир Левчев гордо декларираше, че звездите са негови, в "Самосън" примирено наблюдава падащи звезди, които му нашепват, че:

Апокалипсис и Армагедон

са двете остриета

на един и същи край.

Но има ли истински край?

Въобще цялата лирика на Любомир Левчев е заредена с тревожни и мъчителни въпроси. В стихотворението "Самосън" той сякаш пророчески предсказва, че вече иде времето на вечните сънища.

Някога носех в душата си

нежно, но смело начало.

Днес ме поглъща

самотният сън.

Аз вече

съм заприличал на растение,

на което не му се расте повече.

Защо ми е?

Когато се надигах

на корени

като на пръсти,

какво видях отвъд себе си?

Отвъд сияйния връх?

Отвъд…

Любомир Левчев понякога като че ли се плаши от собствените си поетически послания - толкова безнадеждни, застрашителни и обезкуражителни му се струват те. Но силната му художническа интуиция и талантът му движат перото и раждат образи и метафори, които носят неподправения дух на днешното време, в което провидението ни отреди да живеем. Да бъдем негови сенки, в същото време безсловесни пионки, но и, дай боже, възвишени еманации на светлината.

Любомир Левчев е автор на повече от седемдесет книги - поезия, есеистика, публицистика, романи. Във всяка от тях се съдържа частица от духа на конкретното време. Удивително е, че има ясно проследима концептуална връзка между всички негови книги. Нишката на поетическото вдъхновение тръгва от романтическото, от младежкия блян и патос, наивността, вярата в съзиданието на един нов свят, необременността от тежестите на миналото и една почти по детски наивна простодушност при изграждане на образите. ("Звездите са мои", "Завинаги", "Позиция", "Но преди да остарея"). 

А в последните му творби идва периодът на сгъстяването на метафоричното мислене, разгръщането на многопластови образи и сравнения, в които се преплитат мотиви от световни и български поети, многобройни културни реминисценции, алюзии, митологически позовавания, исторически сравнения, а някъде и директен политически патос ("Лък", "Заклинания", "Бавен марш и други стихотворения", "Седмата смърт"). 

Тепърва критиката ще анализира по-задълбочено и пространно обемното и многостранно творчество на Любомир Левчев. Но и сега е ясно, че създаденото от него представлява вече част от българската литературна класика.