Воля за вяра, идея, продължение

Петко Тотев

Новата книга на Иван Вандов е озаглавена "Взаимоотношения без взаимност". Нито по време на първия български капитализъм (монархофашизма), нито през двете десетилетия на втория български капитализъм, в шаблона на стереотипни "нежни революции" ("демократическият") той не е проявявал взаимност със старите и новите експлоататори на българския народ. В неговия опит - житейски, ремсистки, публицистически и литературно-критически, двата капитализма се съединяват и предизвикват непрекъсната, нестихваща и засилваща се съпротива. Това е толкова естествено за един антифашист, политзатворник и строител на реален социализъм, колкото и ново, по-рядко срещано днес явление, с което настоящата българска публицистика участва в реалната борба на съвременната световна младеж срещу глобализма, за хляб и право на живот във все по-свирепата действителност. Българският публицист, общественик, писател преживява втора младост именно като участник в съвременните борби срещу финансово-монополната олигархия. За своето съпричастие към тези засилващи се движения той избира максимално широк общ знаменател - антифашизма и демократизма. Откъде идва тази широта?
В началото на раздела "Публицистика", с който започва книгата (ако нямаме предвид въвеждащия своеобразен, изповеден "вместо предговор"), Вандов помества своя актуализирана студия за Георги Димитров, озаглавена "Антифашисткото знаме на епохата", напечатана през 1972 г. в сп. "Философска мисъл". Сред литературно-критичните отзиви в книгата има рецензия ("Поглед върху едно епохално дело", 2005 г.) за труда на проф. Фильо Христов "Безсмъртен син на планетата" (2003). И в студията, и в рецензията има общ акцент - теоретическият и практическият принос на Георги Димитров в изграждането на единни и народни фронтове. Акцентът е свръхсъвременен, защото продължава антифашистката, народофронтовска традиция при сегашните геополитически условия. Ясно е, че разпадът на обществото и личността ще ражда насрещни движения. Сега се употребяват изрази като "кохезия" (сближаване) на държави с различна степен на развитие и "преодоляване на атомизирането в обществото и личността". Тези понятия разширяват фронта на въпиющата необходимост да се изграждат с традиционни и нови форми бъдещи общности и личности. По такъв начин се отваря път за много по-широки общи знаменатели. Под тази обща стряха могат да се подслонят например антиглобалисти и алтерглобалисти. Някои от алтерглобалистите са срещу капитализма. И алтерглобалистите не се помиряват със съвременния вид на глобализма, търсят нещо друго.
Народофронтовството, единофронтовството са като червена нишка, основна линия или като нови понятия, които неминуемо ще се появят сред организираните и неорганизираните сцепления в социума. През последните десетилетия литературният критик Иван Вандов засилва своята отзивчивост, проявявана и по-рано, към книги от дейци на Земеделския съюз. Рецензирани са мемоарни, научно-мемоарни, белетристично-мемоарни творби за основни фигури на българското земеделско движение: "Петър Янев - обвинителят" (1987) от Иван Янев, "Димитър Н. Грънчаров, единофронтовецът" (1987) и "Пътят към прозрението" (1989 г., за Спас Дупаринов) от Христо К. Радев, "По хребета на времето" (1988 г. - за Янко Забунов) от Иван Вълов, "Земята беше твоят жребий" (1989, за Александър Стамболийски) от Паун Генов.
В същия дух Вандов пише за книгата на Димитър Братанов "Вълната на Народния фронт" (1986). Изтъкнатият социалдемократ единофронтовец и със своите спомени засилва надеждата за бъдещи взаимодействия на левите сили в защита на солидарността и социалната справедливост. Когато отново и отново представя книги за ремсови дейци и акции - "Окованите" (1976) от Дамян Бърняков, "Ремсови години" (1979) от Живко Живков, "Съвестта и сърцето човешко нямат алтернатива" (2005) от Ради Бонев, "Откровения" (2009) от Александър Дунчев, "Щрихи от една биография" (2010) от Лако Павлов, "Бурни години" от Милан Ангелов - рецензентът изразява общителността, обаянието, богатството на разрастващото се младежко движение, печелещо все нови и нови идеалисти в общата борба за свобода, равенство и братство.
Чрез устойчив и добре обмислен план Иван Вандов очертава основна линия в развитието на българската марксическа литературна теория, критика и история. В книгата се включва обзор за творчеството на Йордан Цонев, отзиви за произведения на Жельо Авджиев, Пантелей Зарев, Васил Колевски, Борис Ценков, Симеон Правчанов, Тодор Павлов, Пенчо Данчев, Бойка Вапцарова, за сборника "Образът на комуниста в съвременната българска литература" (1974), иницииран и осъществен от Института за литература при БАН. Във всички тези случаи Вандов не избягва анатемосаното понятие социалистически реализъм. Колкото и да го отричат и занапред, социалистическият реализъм е реален теоретически и практически подстъп към бъдещи взаимодействия на литературата и художественото творчество изобщо с общества и общности, включително и социалистически, в техни сега непредвидими форми.
Постоянен е интересът на литературния критик към българската художествена литература. Събраните отзиви за книги и автори от пет-шест десетилетия позволяват да се види единният критерий на Вандов в оценките на различни естетически явления. Ако си послужим със заглавието на рецензирания труд на Тодор Павлов "Единен и многолик" (1976), можем да кажем, че критикът все повече различава многообразието и все повече се стреми към единството. Той не допуска да бъдат забравени и пропагандно замълчавани имена, без които се отсича съществена част от българската книжовност, мисловност и чувствителност.
В борбата срещу заплануваната забрава действат и страниците за журналисти, публицисти, организатори на печата, читалищни, културни, младежки и партийни дейци - Петко Русев, Стоян Стоименов, Георги Константинов, Константин Буюклиев, Борис Данков, Александър Кирков, Александър Кетков.
Книгата на Иван Вандов излъчва непреклонна воля за вяра, идея, продължение.