Войводата

Атанас ТЕОДОРОВ е роден през 1941 г. в с. Победа, Ямболска област. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Дългогодишен главен редактор е на в. "Студентска трибуна" (1980-1990) и други издания.
Автор е на няколко белетристични книги, сред които сборниците с разкази и новели "Далечни гръмове" (1974), "Кукувица чакай" (1980) и "Може да не умираме" (1986), на романа "Зачатия" (1989).
Член е на Съюза на българските писатели.

Ордата тичаше през оредялата гора с диви, разсипани викове. По-леко въоръжените башибозуци, събрани от околните турски села, изпревариха войската.
Редовният аскер на капитан Али Джемал вървеше във верига след кресливите башибозуци. Войниците, повечето анадолци, едва се сдържаха да не хукнат. Спираха ги командите на взводните, които имаха заповед да придават на грабежите вид на военни акции.
Лефтер с мъка надигна глава до ръба на каруцата, видя Голия баир с надвисналия Вълчи връх и разбра, че са го докарали в селцето Караташ. Опита се да се изправи до кръста, но падна по гръб. Усещайки, че потъва пак в бездната на полусъзнанието, с огромно усилие се обърна възнак и притисна главата си до канатата, за да притъпи друсането.
Чуваше се вече безредна стрелба. Капитан Али Джемал се вслушваше да долови звук от манлихера. Ако се чуе такъв гърмеж, трябва да даде знак за внимание. Манлихерките комитите ги внасят от България и с тях те са двойно по-опасни. Може да налетят и на редовен български аскер, който уж не минава границата, но знаеш ли ги тия гяури дали не са преоблечени войници! Тренираното му ухо не откри причина за тревога.
Втора седмица от началото на масирания погром над въстаналите странджански села. Заповедта на командира на Одринския гарнизон генерал Шукри паша за усмиряване на гяурите развърза ръцете на началниците на аскера. Капитан Али Джемал, или юзбаши Али, както по старому го наричаха анадолците, се усмихна доволно. Снощи му докараха две гяурки от укритите в черквата жени и деца. Едната беше съвсем крехка. Като им се насити, нареди на ординареца да ги предаде на аскера - нека се сръфат заради подаянието вонливите анадолци. Юзбашията се смяташе за интелигентен, беше завършил военно училище в Анкара. Не правеше сеири като другите офицери от ротата, държеше всичко да остане скрито-покрито. Сутринта не запита ординареца за момичетата. Не им бе за пръв път на тия шебеци да си окървавяват ръцете, за няколко дни бяха станали такива джелати, че юзбашията се страхуваше като свърши касапницата ще може ли някой да ги удържи мирни.
Капитан Али Джемал даде заповед на войниците да овладеят "стратегическите пунктове" на противника - черквата, училището, общината. Анадолците вече и без заповед прескачаха плетовете и измъкваха от таваните и мазетата жени, деца, старци. Скоро доведоха някакъв треперещ човечец, който се представи като търговец под името Ставридис и непрекъснато хленчеше "Милост, капитан ефенди! Милост, аз не съм комита!"
- Довечера ще поговорим насаме с тебе! Заведи ме сега в къщата на Ничо чорбаджи!
Лефтер позна Ничовата къща още по високата покрита порта. От дъното на каруцата не можеше да види къщата, но познаваше всяко кътче в нея. Ял беше хляб в този дом, беше говорил за свободата и щастието, които имаха само една цена - цената на кръвта. Селяните го слушаха упоено не защото беше сладкодумец по природа, но защото идеше оттатък, от свободната земя на отечеството, дето няма озверен аскер и продажни кадии, дето българин съди и българин управлява. Колко ли щяха да се стреснат добродушните странджанци, ако видеха в каква копторка живее Лефтер войвода в Карабунар, ако знаеха, че приличното облекло и оръжието са купени с пари на комитета. Апостол очакваха те и апостол им се явяваше...
Коларят вкара с трясък каруцата в двора и къщата изведнъж надвисна, срути се върху лежащия по гръб Лефтер. Дяланите греди на стряхата се замержеляха пред очите му и когато се укротиха в дълга еднообразна редица, потеглиха очите му като стълба, опряна в небето. Да можеше да стъпи на тая стълба и да изхвърчи нагоре...
Войниците трополяха и викаха по цялата къща. Отнякъде измъкнаха висока и кокалеста, пребрадена в черно старица и десетинагодишно момче с бозови потурки.
- Познавате ли този комита?
Старицата се хвана за климията на колата. Лефтер затвори очи. Капитан Али Джемал грубо наведе главата на старицата към каруцата.
- Познаваш го!
- Дас-кал Леф... Леф-тер...
- Даскал ли?! Баш комита на комитите!
- Даскал... - повтори жената.
- Кесиджия! Убиец! - рече юзбашията и дръпна ранения. Войниците издърпаха и подпряха отпуснатото тяло на савака на каруцата.
- Дели кесиджия! - натърти с удоволствие юзбашията. - Той уби Ничо чорбаджи!
Старицата се дръпна от каруцата. Върнаха я насила. Момчето държеше с две ръце пояса й.
- Ти... ли, Лефтере...
Лефтер войвода се облегна здраво без чужда помощ и погледна старицата в очите, сини и бистри като на момиче. Неведнъж бе долавял ласката на тези очи, когато след бурните събрания сядаха в късна доба да вечерят с чорбаджи Ничо. Много пъти тези очи му казваха, че го обичат като роден син и го жалят заради сълзите на неговата майчица оттатък.
- Аз убих Ничо, майко Стояно! - сурово изрече Лефтер войвода и бавно сне погледа си от лицето й.
Жената се олюля.
- Проклет да си! Ти, дето ги подведе, проклет да си и на онзи свят!
Ръцете й се дигнаха и се насочиха към Лефтер. Сянката им легна като разкривен кръст върху очите му и закри слънцето. Той се отмести с мъка и потърси очите на старицата.
- Майко, знаеш ли кой издаде четниците от Енидже? Знаеш ли, че аскера изби и изсече на място повече от сто мъже, жени и деца? Знаеш ли с колко момичета се погавриха и ги погубиха?
Старицата отпусна ръцете си и се хвана отново за климията. Нищо не се измени в изражението й, само очите й хлътнаха още по-дълбоко и устните се свиха до синьо.
- Майко, знаеш ли кой заведе башибозуците в Текедере? Знаеш ли колко кръв изтече в Ергене река?
Очите на старицата зейнаха към Лефтер като две черни дупки. Момченцето се притисна с лице към хълбока й.
- Майко, помниш ли онова момче от Енимахле като го намериха заклано в клисурата? Майко, помниш ли, че и на мене ми гърмяха от Вълчи връх? Знаеш ли кой ни е издавал, майко?
Старицата скри очите си и се прегърби.
- Погледни ме, майко! Аз съм си отишъл вече от тоя бял свят. Аз нямам правото да крия нищо. Аз убих Ничо! Нямах друг избор, майко! Поискай от тези кучета пушка и ме довърши! Ти го стори, майко, не искам те да го сторят! Твое право е, майко!
До каруцата стояха само старицата, момчето и юзбашията. Войниците се пръснаха да крадат.
- Той си призна! - изхили се юзбашията. - Сербез комита, не лъже! Жал ми е, че трябва да го убием. Ама той друго не заслужава. Лош гяур! И Ничо чорбаджи беше гяур, но имаше достлук с правоверните, Аллах ми е свидетел. Дай сега сто лири, бабо! Толкова струва главата на хаирсъзина!
Старицата не помръдна и не отговори. Капитан Али Джемал дръпна момчето и го тласна към двора.
- Сто златни лири! Иначе момчето ще го дам на ония черни шебеци, а тебе ще заповядам да те обесят с краката нагоре!
Момчето зарева силно.
- Сто лири, чуваш ли, дърта чумо? Иначе ще запаля къщата и момчето... както ти казах! Ей, Смаил, гел!
Старицата излезе от вцепенението.
- Стоене, заведи ме в горната одая! Ела, чедо, ела, че не виждам...
Юзбаши Али Джемал, капитан от редовната армия, интелигентен в собствените си очи, тръгна с леки стъпки подир старицата и детето. След малко излезе доволен и даде заповед да не се граби повече от имота на чорбаджи Ничо. Преди да напусне къщата нареди на Смаил да доубие с щика на английския си винчестер изпадналия в безсъзнание войвода.
По-късно в двора нахлу тълпа башибозуци, които търпеливо бяха чакали аскера да се оттегли. Заповедта на капитана не важеше за тях. Забелязаха убития в каруцата, един от тях отряза с дълъг крив нож главата му и я пъхна в дисагите на коня.
Вечерта старицата смъкна с помощта на момчето трупа на Лефтер и по християнски обичай го изми, облече го с новите Ничови дрехи, покри шията, за да не зее грозното празно място на главата, запали свещи и седнаха с момчето да будуват до сутринта.
Сутринта момчето намери двама-трима оцелели старци, поп нямаше да прикади и опее смъртта, затова един старец каза няколко думи, които му се струваха подходящи за безбожен човек. Пренесоха тялото на поляната зад последните къщи на селото и го положиха в плиткия гроб.
Оцелелите, които се завърнаха след време в селото, нарекоха поляната Воеводска поляна.

* * *

Слушал съм този разказ от устата на дядо Стоян Бежанеца. Много неща старецът не помнеше или не знаеше по причина на невръстната си възраст. Неговото цяло име беше Стоян Ничов Кераташки, но всички му викаха Бежанеца. Обичаше да разказва какви теглила са преживели до Балканската война и как преминали границата, но това вече е друга история.