За безсмъртните няма смърт

Севдалина ДЕМИРЕВСКА,

Председател на ОблС на БАС-Кюстендил

За убийците не може да има оправдание. Върховният съд с решенията си за отмяна на произнесените от Народния съд наказания не е в състояние да отмие пролятата народна кръв. А монархо-фашизмът в България винаги е бил жесток и кървав, та нали дойде на власт с кървав въоръжен преврат и първият акт, с който се представи пред света, бе отрязаната глава на народния трибун Александър Стамболийски.

След вероломното нападение на Германия над СССР на 22 юни 1941 г. и с разрастване на съпротивителното движение официалната власт си постави за цел 

физическото унищожаване на всичко по-прогресивно 

в страната. От Кюстендилска област в периода 1923-1944 г. загиналите в антифашистката борба са 323, в Отечествената война - 522, а от бомбардировки - над 200 души.

Ще ви представя жестокостите на фашизма над моето семейство и това на съпруга ми. Няма да говоря за баба ми Тодора - тракийска бежанка, иначе кротка жена, но застанала срещу стражарите с натъкнатите ножове на пушките им и казала: "Мене турците през турско не ме уплашиха, та вие ли! Вън от къщата ми!"

Нито за баба Тана Демиревска, която, закичена с китка на ухото, гордо тръгва от Дупница за интернирането си в Исперих. Нито за майка ми Панайота Михайлова - член на БКП от 1930 г., 9 септември я заварва на път за остров Тасос, Гърция. Нито ще ви говоря за Еленка Демиревска, която излежава 15-годишната си присъда в Кюстендилския затвор заедно с едногодишната си дъщеричка Емилия, която прохожда в затвора. Нито за 5-годишния Христо, който остава сам на улицата, по-късно прибран от леля си Анка. Нито за дядо Стефан - известен земеделец, арестуван и принуден заедно с майка ми да откарат конфискувания липов цвят за Карнобат. Тя, ронейки сълзи, не е знаела каква е съдбата на баща ми, а той през цялото време, минавайки през няколко села, е пеел "Вятър ечи, Балкан стене". А 12-годишната ми кака Марийка нощем е минавала 14 км през Ришкия проход, за да занесе поредното съобщение.

Ще ви запозная със съдбата на Михаил Иванов Михайлов - на 36 години, и на Иван Христов Демиревски - Ганке, на 26 години - това са нашите бащи, стожерите на младите семейства по това време. Единият - живущ в с. Риш, Преславско, а другият - в Дупница, Кюстендилско.

17 декември 1943 г. е. От Шумен полицейските камиони се понасят с рев към село Веселиново. Спират на площада и агентите веднага се разшетват из селото. Малко след това общината е изпълнена с арестувани селяни. 

Започват разпити и побоища

След обилни изтезания на задържаните полицаите се отправят за село Риш. Тук ги чакат други жертви. Още на 16 декември сутринта са извършени арести. Сред арестуваните комунисти е и моят баща Михаил Иванов, районен отговорник на БКП. Още не слезли от камионите, палачите отиват веднага в ареста. Вързаните борци са изтезавани до смърт от побеснелите садисти, но никой не казва дума за връзките си. Озверял от упоритостта на арестуваните, майор Дочев крещи, че живи няма да ги остави, че ще сравни селото със земята. Изкарват всички хора на площада заедно с децата, подреждат картечниците в кръг, обграждат ги полицаи и войници школници с натъкнати ножове. В Риш се връщат кърджалийските времена. Лично майор Дочев, брат на известния бранник Иван Дочев, дава десет минути на селяните да посочат ятаците и помагачите на партизаните, в противен случай ги чака разстрел. Селяните мълчат... Малко след това влизат в общината селският богаташ Христо Дърлянов и попът Неделчев, които с лакейски глас благодарят на властите за взетите мерки и настояват петима от арестуваните да бъдат разстреляни - сред тях е и баща ми.

След минути камиони, натоварени с жандармеристи и с определените за разстрел арестувани, се отправят по шосето Шумен-Карнобат. Спират в местността "Конака" на Ришкия проход до разкрит партизански бункер с храна - разбира се, след предателство. Часът е 17. Борците са завързани за вековните буки. Дочев дава команда и картечни откоси отекват в долината. Петимата падат покосени. Свидетел на жестоката картина става непълнолетният Иван Русев - поведен на разстрел, но спасен с подкуп и от гарант роднина, местен горски.

Случаен свидетел е и Селим Ходжа от моето родно село Камчия, който гостувал в Риш. Успял да излезе от блокадата и се скрил в гъсталака. Чул и видял всичко... На баща ми е предложено да подпише декларация, че се отказва от комунистическата си дейност, ако иска да се спаси. Той отказва. Напомнят му, че има две малки деца и че няма да има кой да се грижи за тях. Отговорът му е: 

Моята партия ще се грижи за тях

те ще бъдат нейни деца. За да прикрият пъкленото дело, убитите са нахвърляни в камион и поемат за Шумен, по-късно са заровени в Шуменските еврейски гробища. По пътя в село Веселиново единият от простреляните - Михаил Иванов, се съживява и простенва. Убийците забиват в главата му гвоздей и обгарят лицето му...

Нито майор Дочев, нито инспектор Саваков можеха да му простят, че години наред многобройните им опити да го сломят остават напразни. А той е посветил живота си още от юноша на народа - заедно с майка си и вуйчо си укрива въстаници през 1923 г. от четата на Тодор Грудов и Цвятко Радойнов, докато минат границата с Турция. Доказва предаността си към идеите на комунизма още от 1927 г., встъпвайки в редиците на бургаската партийна организация, където получава закалката си, и вече нищо не е в състояние да го отклони от пътя на борбата. А на 17 декември, в деня на разстрела му, едно от момиченцата му има рожден ден...

Баща ми Михаил Иванов е роден на 15.08.1905 г. в село Сеймен-Чорленско, Турция. Семейството му са тракийски бежанци от 1913 г. Заселват се в село Искра, Карнобатско. Той започва работа на пристанище Бургас. През 1930 г. е въдворен в Камчия, селото на майка ми. Занимава се с търговия и лозарство. Девет години работи в село Риш. Държи кръчма на свой съмишленик - Миро Станев, която превръща в притегателно място за българи и турци. Честен и отзивчив. Наричали го нашият Михаил...

А стара и нова Дупница знаят кой е Иван Христов Демиревски - Ганке. 

Човекът с две сърца

Невръстен тръгва към тютюневите складове. По-късно става експерт по тютюна. Расте под политическото ръководство на Жельо Демиревски. Скоро става член на РМС. През 1940 г. е сред челниците на стачкуващите тютюноработници. А когато удря дванадесетият час, вече е ятак на Дупнишкия партизански отряд "Коста Петров".

Иван Демиревски е известен футболист. На 17 години е включен в първия отбор на "Левски-Дупница", неизменен титуляр от 1943 г. до последната среща, преди да поеме за Балкана. Бил е кумир на футболна Дупница. Трудно било да се предположи, че напуска отбора, за да се слее с жаравата на борбата. В малкия си дом изкопава скривалище, където укрива командира на отряда Жельо Демиревски, събира продукти и дрехи. Тук е посрещан ремсовият деятел Цветан Спасов и се осъществява връзката с пратеничката на ЦК на БКП Мара Петлякова и с щаба на отряда.

На 18.02.1944 г. след ареста на Петлякова той поема пътя към отряда. Каленият спортист е винаги сред първите. Става четен командир. На разузнаване с Асен Орански установяват връзка с части на Първа Софийска НОВА. На него - смелия и издръжливия, поверяват да командва щурмово отделение и да води първа Софийска бригада по пътя към Разложко.

На 3 юни 1944 г. край село Добърско партизаните попадат на засада след предателство. В завързалия се бой с жандармеристите на черния капитан Динев смелият партизанин, любимецът на футболна Дупница, е тежко ранен, в безсъзнание е 

доубит от жандармеристи с камък

Официалните власти са имали специален списък с инквизиторски средства, широко прилагани към арестуваните антифашисти. Това не е ли обикновен български фашизъм? 

И Михаил Иванов, и Иван Демиревски са можели да имат друг живот. Но те сякаш не са живели, а са служили с живота си. Съзнанието за дълг разкрива мъжествените сурови черти на борците. При тях няма преграда между смелост и гражданска доблест, а само едно упование, което ги е държало изправени, за да могат да устоят пред празните очи на зловещите дула на разстрела.

За безсмъртните няма смърт!

Никой от тях не искаше нищо за себе си. Всички вярваха в бъдещето. В мечтата за по-добро и справедливо общество. А бяха толкова млади, така им се живееше, обичаха, вярваха в мечтите си, вървяха, бориха се и умряха!...

Днес край нас и над нас е България, наранена и поругана, потънала в разруха. Но нейният глас, гласът на Родината, е техният глас. За да може тя с властен и висок глас да извика:

"Ето ме, аз съм България, малка, но велика!

 Никой не ме е покорявал, аз съм вечна!"

Паметник на ятачката в Дупница