За да не се опорочи донорството...

Трансплантацията е висш пилотаж в медицината.  Донорството на органи е висш акт на хуманност, а живото донорство е саможертва чиста проба. В България над 1100 души всяка сутрин се събуждат с надеждата да им бъде присаден орган, за да продължат живота си. По-голямата част от тях са млади хора и деца. Въпреки че миналата и тази година броят на трансплантациите бележи ръст, страната ни остава на европейската опашка по този вид животоспасяващи операции, а болните търсят спасение в чужбина, където лекарите не са по-добри от нашите, но операциите струват многократно повече. Като удавник за сламка пациентски организации се хванаха за идея, която е възникнала преди около 3 десетилетия в Корея - т.нар. кръстосано донорство. Например роднина на един болен е готов да му дари орган, но липсва съвместимост, ала има съвместимост с друг пациент, който не му е роднина. Така донорите на двете двойки могат да се разменят, а реципиентите да имат възможността да живеят.
Кръстосаното донорство наистина може да е единствен шанс за живот на мнозина, стига законът да го позволи и стига да не се злоупотребява.
Но тук идва въпросът дали обществото ни е узряло да приеме и да направи такава стъпка, след като доверието в системата на здравеопазването спада с всеки изминал ден? След като мине се, не мине месец, шепата трансплантирани - около 500 души, имат проблеми с лекарствата си? Или след като все още доверието в трупното донорство е толкова крехко, граничещо почти с недоверие? Готови ли са хората да приемат на юнашка вяра, че такава промяна няма да се превърне в широко отворена врата към черен пазар за търговия с органи? Защото в момента прецизността на българския закон не го допуска.
Готови ли са лекарите да поемат риска все по-често да слагат на операционната маса напълно здрави хора като донори?  
От друга страна, защо българският закон не го позволи много внимателно, след като хората, готови на всичко, са намерили възможността заедно с донора нероднина да напускат България и да си правят операцията в държава, където тя е позволена? А и забраненият плод е по-сладък, макар последиците от изяждането му да не са предвидими и да са трудно контролируеми. Защо трябва и без това бедният българин да харчи в чужбина огромни средства, след като със същия успех същата операция може да му бъде направена от български лекари и да остане близо до семейството си? Това не опорочава ли повече донорството? Защото то, което априори изключва възмездяване, е безценен дар за живот.
 Днес донорството и трансплантологията у нас са изправени пред ново предизвикателство, което може да се превърне в шанс за живот на мнозина обречени - но само ако обществото е единно, а законодателят обмисли внимателно казуса. Ще може ли?