За да помним...

В навечерието сме на деня, когато от Победата над фашизма и края на най-страшната война на ХХ век - Втората световна, се навършват 75 години. Замислете се само: какво отвъд всички известни и неведнъж повтаряни факти означава този юбилей - цял човешки живот и дори повече.

Времето е неумолимо. Уви, все по-малко са онези, които наричаме ветерани. Всъщност те са живите участници в най-великите и най-трагичните битки, осигурили вече на няколко поколения мирен и спокоен свят.

От нас не се иска много: само да не забравяме, че са милиони - нечии синове и дъщери, майки и бащи, дядовци и баби - онези, които не трепнаха в боевете, воюваха на първа, втора и невидима дори линия на истинските сражения, трудеха се неуморно в тила - с цената на здравето и дори живота си.

Защото, когато се разбере, че наистина ги помним - не само навръх 9 май, това ще означава, че ценим историческото минало, но ни е грижа и за бъдещето на следващите поколения. Тъй като паметта ни е нашата съвест. И обратното също е валидно.

Имената им трябва да са изсечени със златни букви на всички издигнати вече паметници, както и на монументите, които тепърва ще се правят. Добре е и да се срещаме с ветераните, които продължават да са сред нас.

Когато преди време разбрах, че някои от участниците във Втората световна война не само живеят в България, но са и склонни да разкажат за преживяното, признавам - въодушевих се. Планирах да се срещна с тях, да опиша съдбата им и да станат известни и на читателите на ДУМА... Знае се обаче каква е ситуацията напоследък: необходимо е да се грижим най-вече за здравето на възрастните хора, да спазваме необходимата дистанция, за да можем да им се поклоним, когато коронавирусната напаст бъде победена. Затова ще преразкажа накратко най-интересните истории на оцелелите от войната (дай Боже - и от сегашната пандемия), които са събрани в алманаха "Чтобы помнили..."

Над 300-страничното издание, посветено на 70-годишнината на Великата отечествена война, вижда бял свят в София (със съдействието на Московския център за международно сътрудничество и Департамента за външно-икономически връзки на Москва) благодарение на сдружението "Руски клуб" в София и по-конкретно на неговата дейна и неуморна председателка Нонна Николаевна Дикова.

Шармантната дама може въодушевено да разказва с часове за всеки от 50-те герои (43-ма от тях - сега, уви, са останали само 12 - са ветерани, участници във военните действия, неуморни бойци на трудовия фронт, преживели блокадата на Ленинград), споделили спомените си за изданието. Тя знае такива подробности от живота им, за които навярно и те вече трудно се сещат. За съжаление, с над две трети от ветераните, чиито съдби са описани в книгата преди 5 години, вече няма как да се видим. Но да споменем все пак няколко от имената на тези, които и днес са сред нас.

Лидия Александровна Осипова, която миналата есен навърши 95 години, е родом от Тула, но родителите й се местят в с. Архангелско, близо до руската столица. Едва на 17 е, когато става санитарка на Волоколамско шосе край Москва. Ето как си спомня тя тази първа битка: "Беше толкова страшно. Бял сняг, черни взривове, червена кръв и стонове: "Сестричке, помогни..." Ранена, контузена в боевете, завършва курсове за медицинска сестра и изминава бойния път от руската столица до Кьонигсберг, а след това и на Далекоизточния фронт. През цялото време оказва първа помощ на ранените. Връща се у дома през декември 1945 г. - войната за нея приключва тогава. След като остава сама, без мъжа си, идва в София при дъщеря им, която е омъжена за българин. Кротко споделя: "Аз съм обикновена жена, не се интересувам от политика, обаче зная, че всеотдайно воювахме срещу фашисткия звяр - не всеки за себе си, а заедно за всички..."

Виктор Георгиевич Каратигин е роден на 15 февруари 1925 г. в Курск. Месец, преди да навърши 19, е изпратен на Ленинградския фронт. След това получава назначение в 332-рия бомбардировачен авиационен полк в Украйна. Сред задълженията му е обслужването на бойни полети - има над стотина. Известието за превземането на Берлин на 2 май и капитулацията на Германия на 9-и посреща с другарите си, ликувайки и озарявайки небето с ракетни салюти. На 10 юни 2005 г. със съпругата си пристига в България, където живеят и работят децата им. О.з. полковник Каратигин казва, че е посветил 39 години от живота си на службата в редиците на Въоръжените сили на СССР и Русия, за да не се повтори войната - никога повече.

Тамара Андреевна Димова е родом от руската столица. Само на 10 е, когато започват боевете. Заварват я в Рязанска област на гости при нейните баба и дядо. Заедно с връстниците си работи неуморно в селското стопанство, отдавайки всичките си детски сили, следвайки повелята "Всичко за фронта, всичко за Победата". На 15 години е наградена с медала "За доблестен труд в годините на Великата отечествена война 1941-1945". Онова, което преживява като малка, помни цял живот. Девети май посреща с камбанен звън. Не крие емоциите си: "Всички изтичахме на централния площад, събрахме се край единствения в селото кладенец, прегръщахме се, целувахме се и плакахме. Нямаше танци и веселба, само сълзи..." През 1955-а завършва Московския институт за механизация и електрификация на селското стопанство. Омъжва се за българин, над три десетилетия работи в НИМЕСХ-София. Кандидат е на техническите науки, има изобретения, отличена е с орден "Кирил и Методий" - I ст. Казва: "Вечна памет на героите. Те защитаваха Родината и нас, за да останем живи."

Мира Константиновна Елесина е родена през 1934 г. в Урал. За войната си спомня: "Бяха гладни години. Добре, че ме приютиха баба и дядо, които живееха на село в Сибир." Често преглежда писмата, запазени от онова време. Жълти триъгълници, които получават от предната линия на боевете. Брат й оцелява по чудо, след като танкът му се взривява, но се сражава до края. Получават известие, че баща й е загинал на 15 април 1944 г. в Украйна. Майка й дълго не съобщава за това на родителите на съпруга си. Но се налага. "Те го понесоха много тежко. Загубиха единствения си син. Затова Денят на Победата през 1945 г. за нас бе по-скоро траурен, отколкото празничен. Толкова мъка донесоха онези години..." Омъжва се за българин. До пенсионирането си работи като счетоводител. Убедена е: "Девети май е най-главният празник!"

Алина Михайловна Тошева е родена на 21 април 1941 г. в Псковска област. Едва на 3 месеца е, когато хора от селото, спасявайки се от фашистите, отиват в гората, но през октомври става студено и се връщат в домовете си. Майка й е арестувана през 1942-ра след донос за връзки с партизани, минава през няколко кръга на ада. Момичето е приютено от главния лекар на болницата, но скоро заедно с цялото семейство е изпратено в концлагера на град Любек в Германия, където минава година и половина от детството на малката Алина. Помни и до днес бодливата тел, студа, глада и бомбардировките. В паметта й се е запечатал не Денят на Победата, а 25 май, когато е освободена и може да се върне в родината си. Нейните баба и дядо дълго време полагат грижи за здравето й, докато се възстанови и може да се храни сравнително нормално. Баща й загива по време на блокадата на Ленинград... През 1967 г. завършва Московския енергетичен институт, омъжва се за българин, премества се в София, работи в НИИ по специалността. Член е на Руския и Международния съюз на бившите малолетни концлагеристи, участва в много срещи с нейни събратя по съдба в различни градове на бившия Съветски съюз и Европа. Категорична е: "Преживяното не може да се забрави..."

Игор Николаевич Завялов е роден 21 дни преди началото на войната. Оцелява през Ленинградската блокада по чудо, но най-вече благодарение на неуморните грижи на неговата баба. Спомня си 1946-а, когато често получава по малко захар и коричка хляб от завърналите се от фронта ранени, лекувани в хоспитала, където майка му работи като лекар. Женен е за българка. Живеят първо в Габрово, а после в София. За въвеждането в експлоатация на химкомбината "Свилоза" в Свищов инженерът е награден със Златния орден на труда на НРБ. През 2013 г. е избран за председател на Съвета на ветераните към Координационния съвет на руските съотечественици в България. Смята, че младите в страната ни знаят много малко за Втората световна. Убеден е: "Трябва повече да се разказва за онези страшни години и хората, които с цената на неимоверни усилия извоюваха Победата."

Елвира Георгиевна Божилова е родена в края на декември 1941 г. Като дете на войната не помни истинските битки, но и до днес пред очите й изникват осакатените от сраженията герои, които вижда всеки ден по улиците след Победата. Пристига в България заедно със съпруга си, когото загубва много рано, но отглежда тримата им синове. Изкушена е от поезията, има четири стихосбирки на руски и една на български. И не пропуска да подчертае: "С времето все по-ярко изникват в сърцето годините, белязани от войната. Винаги ще помним!"

Вечна памет на загиналите.

Дълбок поклон пред живите.

Честит 9 май!