За добруването на Родината

На днешния ден преди 187 години в Карлово се ражда Васил Иванов Кунчев – Левски, един от най-светлите синове на Майка България.
Години по-късно е орисан да бъде Апостол на българската свобода и да се превърне в упование и надежда за изстрадалия в османско робство български народ.
Малцина са народните водачи, дори в световната история, които посвещават живота си изцяло и всеотдайно на народното дело.
В духа на национално–освободителните борби на епохата, в която живее, Левски остава недостижим с автентичността на качествата си като водач, като революционер, като обединител на народа.
Левски проявява осъзната и целенасочена саможертва пред олтара за свободата и благото на народа си, която трудно може да намери световен аналог.
Средата, в която е роден, живее и се изгражда характерът му, определя и дава до известна степен обяснение за неговата неповторима саможертва. Родното Карлово е мястото, наситено с възрожденски дух, с жажда за справедливост, за свобода, за просвета. Просветното дело в карловския край по това време за българите силно се развива от плеяда възрожденци и книжовници: даскал Ботьо Петков, д-р Иван Богоров, Райно Попович, Неделя Петкова, Христо Данов, Иван Вазов, Христо Ботев и самият той - Дякона, като даскал две години в карловското село Войнягово.
Всичко това, както и неговите действия и идейни виждания, оформят най-точно същността на неговата дейност и идеология, формулирана от самия него в писмото му до Анастас Попхинов: „Аз съм посветил себе си на отечеството си от 61-во лето да му служа до смърт и да работя по народната воля”.
Васил Левски е единствената личност в българската история, която народът нарича Апостол на българската свобода. В преклонението пред него, от общата им народна работа, негови съмишленици и съидейници като Захари Стоянов, Стоян Заимов, Иван Вазов, Христо Ботев, изграждат онзи образ на Васил Левски, който поколения българи почитаме като национален герой.
Качествата на Васил Левски признават още тогава дори и представителите на османската власт. Извънредната следствена комисия, в която влизат юристи, получили образование в Париж, високопоставени сановници на държавната имперска машина, го определя като  известен със своята храброст, компетентна и централна личност, председател на всичките комитетски организации.
Днес ние имаме привилегията от дистанцията на времето да разполагаме с недвусмислените оценки на учените за дейността и ролята на Апостола в българското националноосвободително движение. Гениалното му творение – Вътрешната революционна организация, се оказва най-верният път към разрешаването на Българския въпрос. Като заимства най-прогресивните постановки от европейската демократична и революционна мисъл на 19 век, от великите личности на Новото време, Левски изгражда революционната организация с една единствена цел – „да се замени сегашната деспотско-тиранска система с демократска република и народно управление“.
Днес, все още пред нас стои отговорността и тежкият въпрос дали правим всичко възможно да реализираме неговите идеи за функционирането на тази „демократска република“, за която той бленуваше и за която отдаде живота си. Тази „демократска република“, която той виждаше в своите представи като „храм на истинната и правата свобода“, в който ще живеят равнопоставено всички, независимо от народност и вероиповедание, които припознават и спазват нейните закони.
Да си повярваме, най-после, както е заявил и Апостола, че „да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“.
Да се опитаме да си казваме „кривиците“, за да се поправяме и да вървим заедно напред. „На драго сърце да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел“. „На думи да не гледаме, но на работа“.
Времето и събитията показват, че Васил Левски не принадлежи само на миналото и на историята. Не принадлежи само на българите, защото неговите ценности са общочовешки, хуманни, демократични. Той е бил и е съвременник вече на много поколения, които в тай-тежки времена търсим опора в неговите думи и идеи.
И днес тези думи са пред нас, но може ли всеки от нас да каже: „Всичко, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството“.
Не трябва да има повече извинения, нито прошки, ако искаме България най-после да стане тази свободна, независима, демократична страна, в която българите да живеят добре – такава България, каквато искаше да я види Левски.
Днес отново ще положим цветя пред многобройните паметници на Апостола и в минути за поклон, нека потушим лумналите пожари на лично и партийно его, нека мислите ни се обединят в една обща българска мисъл за добруването на единствената ни Родина, която имаме, за демократическата република, за която се бори Левски, за това, че трябва да го има и да добрува народът ни, да я има и добрува България.