ЗА ВЕЛИКОДУШИЕТО

    Понеже от всички хора познавам най-добре себе си, затова няма да се сдържа и ще призная съвсем откровено, че съм изключително великодушен и доброжелателен човек. В най-голяма степен великодушен съм към мене си: желая си само най-хубави неща, обичам си се искрено и си прощавам всякакви прегрешения. И това е толкова естествено. Какво бихте казали за човек, който мрази себе си, който ненавижда себе си, човек, който е готов тъкмо на себе си да направи най-голямата мизерия? Бихте ли желали да имате нещо общо с подобна личност? Въпросът ми е видимо риторичен. 
    Но аз съм великодушен и към другите хора – на всички желая само доброто и нещо повече: това не ми струва никакво усилие. На един съсед, примерно, жена му му изневерява. Аз не мразя тази жена и защо да я мразя, тя не изневерява на мене, нали така? Напротив, отнасям се към нея с благоразположение и си викам – дано само любовникът й да е свестен човек.
    Много великодушно се отнасям и към правителството. Към сегашното, към миналите и към бъдещите правителства, искам да кажа. Защото аз едно знам – колкото и да ровим из потайните кътчета на обществения ни живот, ние нищо не можем да намерим такова, че като го сложим на власт, още на другия ден да не ни се иска да го сменим. Следователно, остава ни да се отнасяме великодушно към него – или към тях – ако имаме предвид, както отбелязах, предишните и бъдещите. Никакво друго отношение не можем да имаме.  
    И да не говорим, че ако нашето великодушие не е напълно естествено, не идва от дълбоките ни вътрешности, ние напразно ще хабим нерви, които иначе могат да ни осигурят продължителен живот и относително щастие.
    Тъй че има смисъл да не позираме, а да приемаме нещата такива, каквито са, пък понеже и хората около нас са част от нещата, струва си да бъдем искрено доброжелателни, след като не ни се предлага никаква друга възможност.