Защо нехаем за най-ценното, което имаме?

Проф. Емил Янев

Скандалното разрушаване на сградите на цигарените фабрики в Пловдив и Харманли отново направи актуална темата за опазването на българското културно наследство. Явно в цялата система на "опазване" има нещо гнило, след като налице има два официални документа, издадени от една институция на една дата и с един изходящ номер, но с коренно различно съдържание - според единия тези сгради са паметници на културата, а според другия - не са! И, разбира се, няма виновни за тази парадоксална ситуация, понеже реалното престъпление е реализирано от "неизвестен извършител", носещ името "Негово величество анонимният и безотговорен български чиновник", заради когото българските данъкоплатци ще бъдат задължени да покрият целия масраф...
Благодарение на този "частен случай" обществото се запозна с много "детайли", съдържащи се в законодателния и административен продукт, създаван от законотворците и администраторите по тази проблематика, който не може да се характеризира като висококачествен. На практика той не е в състояние да опазва създадените през вековете обективни доказателства, плод на българския - знаен и незнаен - национален гений.
Културното наследство обаче е материално и нематериално. При това процесът на "опазване" има и своята специфика - докато материалните компоненти подлежат на реставрация и консервация, нематериалните образци са уникати, тоест неповторими, те не подлежат на такова "запазващо" въздействие във времето! Този факт не омаловажава, а напротив, увеличава техните обективни достойнства, понеже ефектът им, оказван върху хората, се осъществява по невидим (виртуален) емоционално-енергиен способ, който се обуславя от моментното душевно състояние както на "създателя", така и на "потребителя". Този процес няма нищо общо с т.нар. "пазарни принципи", а дава възможност за максимално активизиране на "необяснимите" човешки способности за виртуално-енергиен обмен на мисли, идеи, емоции и художествена образност, в съответствие с различната степен на културно-духовната подготвеност, притежавана от отделния индивид. Защото всичко в света е относително и често неподвластно на канонизиране!
"Доброволното" лишаване на хората от досег с нематериалното културно наследство нанася непредвидими за човешката психика щети, които са непоправими поради своята субективна същност. Този "обективен субективизъм" се основава на неповторимото въздействие на "живото" изкуство върху слушателите и на енергийно-емоционалния "диалог", осъществяван в концертната зала между артистите на сцената и публиката. Казано с други думи, той развива плурализма в обществото, без който демокрацията не може да съществува. Практиката в България недвусмислено доказва, че унищожаването на материалното културно наследство, въпреки съществуващото законодателство, се осъществява под натиска на инвестиционните интереси и нерешените наследствени отношения! А се подготвят промени, които дори да узаконят подчинената роля на наследството спрямо парите.
А кои са виновниците за безхаберието по отношение на нематериалното културно наследство? Открито трябва да кажем, че това са законотворците и незаинтересоваността, проявявана от специализираните структури на изпълнителната власт! Неслучайно журналисти пишат, че "писането на закони е едно безкрайно падане надолу".
Основанията за това твърдение са:
- В унисон със закона, експертният орган на изпълнителната власт - Институтът за недвижимото културно наследство (НИНКН), действа според дадените му правомощия, тоест с игнориране на нематериалните паметници на културата;
- Според компетенцията на законотворците, не е необходимо в изпълнителната власт да има специализирана държавна структура, която да опазва и развива нематериалното културно наследство;
- Министърът на културата персонално е овластен да бъде арбитър и еднолично да вземе окончателното решение по евентуалните спорове, засягащи всеки отделен случай, "след становище на НИНКН", но не е длъжен да се съобрази с него, тоест той стои над закона, което също няма общо с държавността!
По-страшното в случая е, че новите текстове, обсъждани от депутатите за включване в Закона за културното наследство, не отричат досегашните му непълноти и негативи, което на практика означава, че в него няма да има качествени промени по отношение и на материалното, и на нематериалното културно наследство!
Казаното не е продиктувано само от професионални пристрастия, понеже то има сериозни икономически основания, пряко рефлектиращи върху възможностите за културен туризъм и международен културен обмен. За чуждестранния турист крепостите, манастирите и природните феномени са интересни, но за него приоритет има запознаването с хората, живеещи в посетената страна - техният бит, светоусещане, начин на мислене... Това се постига най-ефикасно чрез прякото им общуване с "живото" изкуство, което със своите "магически" методи на енергийно-емоционален диалог постига всичко това, без да го манипулират!
Същите цели преследва и международният културен обмен, който ги постига извън територията на страната. Нима някой е направил повече за нейния имидж по света от Христина Морфова, Петър Райчев, Васко Абаджиев, Недялка Симеонова, Саша Попов, Люба Велич в миналото и от Борис Христов, Добрин Петков, Николай Гяуров, Сава Димитров, Юри Буков, Лилия Гюлева, Веселина Кацарова, Анатоли Кръстев, Красимира Стоянова и др. понастоящем? Затова следващите въпроси са закономерни:
- Защо "доброволно" се лишаваме от богатите възможности, с които България разполага?
- Толкова ли лоши и недалновидни стопани сме на страната си?
Безобразията витаят в националната атмосфера и години наред не намират своите логични и убедителни обяснения, от което загубите са както за държавата, така и за населението й! Нямаме право да си затваряме очите, че такъв проблем съществува в България, а с разум трябва да се търси и намери най-вярното му решение!

Кариатидите в гробницата в Свещари

"Сурва" влезе в списъка на ЮНЕСКО на световното нематериално културно наследство