Защо специалистите напускат България?

Н.с. Йордан Христов*

Преди 15 години исках да работя за България. Но постепенно, разочарован, емигрирах. Така, както днес правят хиляди млади хора, тласнати навън с мотиви като моите. Много са причините за този непрекъснат поток на изтичане на специалисти от страната. Някои са лични, но има и твърде общи, които се опитах да обобщя. Защото някой трябва да каже нещата такива, каквито са. Защото е крайно време нещо да се промени.
   
Причина 1: обективни критерии - да бе, да

    Исках да се занимавам с наука в България и се явих на конкурси за научен сътрудник. Публична тайна е, че тези конкурси се обявяват за определен човек и е добре да имаш връзки в изпитната комисия и в Научния съвет на съответния институт. Повечето "неправилни" кандидати биват рязани на устния изпит, тъй като той не се документира. Научният съвет пък уж взема под внимание успеха от дипломата и препоръките, но всъщност "критериите" са от сорта "за онзи някой ми каза еди-какво си". Когато системата е така опорочена, мога ли да убедя някого, че честно съм спечелил конкурс? Как се чувства човек, който е имал глупостта да участва в състезание, което не е било предназначено за него? Защо този човек да иска да остава в България?

Причина 2: шефове тип "след мен и потоп"
   
    Шеф 1: аз съм за приятелски отношения.
    Най-лошият шеф. Уж е за "приятелски отношения" с подчинените, а толерира едни и закопава други. Дори първите за нищо да не стават, а вторите да са кадърни. А как можеш да работиш при постоянно негативно отношение? От такъв шеф не само че нищо не научаваш, но и всячески биваш спъван.

Шеф 2: не ми засягай интереса!
    Малко по-добър шеф. Тип "прави каквото щеш, само не ми засягай интереса". Ако едва навлизаш в професията, такъв шеф е пагубен, той не ти помага. Разбира се, може да научиш всичко сам, но ще изгубиш много сили и време. От този шеф научаваш само толкова, колкото няма опасност за интереса му.

Шеф 3: ти ще ми вършиш черната работа
    На пръв поглед най-добрият шеф. От него научаваш нещо, тъй като трябва да му вършиш работа. Постепенно обаче разбираш, че ти за него си "втора ръка". Много научни работници мачкат младите, с техния труд си пишат свои заслуги, а ако "им навлезеш в периметъра", става страшно.
    В България почти липсват специалистите от средното поколение. А професионални позиции не се защитават от младоци и от хора пред пенсия. Един старши научен сътрудник дори идваше на работа "почерпен". Това може да е забавно, но ако кариерата ти зависи от такива хора, нещата съвсем не ти се виждат смешни.

Причина 3: уважаване на хората с идеи - някой друг път

    "Не можеш да знаеш повече от мен", "Нямаме възможност" или (с подигравателен тон) "Ама ти да не искаш откритие да правиш?" - такива отговори получаваш, когато се опитваш да прокараш нови идеи. Добре, ами ако искам да направя откритие? За какво изобщо има възможност? У нас всяка идея бива смачквана още в зародиш. И дори фактът, че предлагам идеи, започна да се изтъква като мой недостатък! Много от кадрите в науката са против всякакви промени, т.е. нещата не са добре, но дай да не ги разбутваме, че да не разбутат и нас. А така не може!

Причина 4: интриги и шуробаджанащина

    Още при постъпване на работа, биваш въвлечен в интриги. Никога не можеш да работиш спокойно, освен това интригите изтриват всякаква обективност. Ако си в добри отношения с началството, ще ти напишат дисертация. Много дисертации са писани не от хората, които ги представят. Тази дисертация ще я защитиш, почти всичко в научните защити са договорки от сорта "вие гласувайте за нашия човек, после ние за вашия". Много дисертации у нас са с подправени данни и дори с фалшификации, а стойностни трудове пропадат, защото не са представени от подходящия човек.

Причина 5: мизерни условия на работа и простотии

Работил съм при потресаващи условия. Как да си работоспособен при минусови температури в сгради без отопление? А и ако мислите, че може да се прави наука с 20-40-годишна апаратура... За специализации в чужбина и електронни библиотеки да не говорим. Да не говорим и че бях принуден да ползвам интернета от вкъщи. Винаги за експериментите нещо не достига - я апаратура, я консумативи, я опитни животни. Каква наука е това?
    А и дивотии колкото щеш. Например, според ръководството най-сериозният проблем е трудовата дисциплина, а не това, че не са ти плащали заплати три месеца. Провеждат хайки за присъствие на работното място, което си е обидно. В един институт дори монтираха електронно устройство на входа. Е, по-добре със същите пари да бяхте купили няколко микроскопа.

Причина 6: нула организация и смайваща некомпетентност

    Масова практика в институтите е всеки да си "пази апаратите". За да проведеш опит, трябва да молиш някого да ползваш апарата му. В белите страни всеки има кабинет и достъп до лаборатория. У нас едно помещение ти е кабинет и лаборатория, понякога и приемна. Така и не разбираш защо пращаш писма до служба, намираща се в същата сграда, както и защо архив от еднакви документи се пази на три места.
Често приоритетни стават лабораториите, чиито шефове са "гъсти" с началството. Хвърлят се пари за ненужни изследвания, а значими теми остават без финансиране. В много наредби и закони "експертите" от ведомствата пишат откровени глупости. И на срещи в ЕС (тоест безплатни екскурзии) ходят, а после - тези по-долу вършат всичко, съгласуват еди-какво си с "кажете какво да правим".

Причина 7: или как някои още живеят в комунизма

Премиите в научните учреждения се разпределят поравно или по симпатии. Няма значение дали осигуряваш приход на института. Всички приходи отиват в обща сметка, оттам средствата се харчат и не може да му се хване краят коя сума откъде е дошла и къде е отишла, кой е допринесъл и кой е бездействал.
Системата за оценка на научния труд у нас е идиотизъм. Никой не държи сметка за научната стойност на статиите, които публикуваш, гони се бройката. На много хора това им изнася, иначе няма да са доценти или професори. А в света има по-обективна система за оценка: т.нар. impact factor. Но тя не се взема предвид у нас!
Всяка година научните институти пишат отчети за свършената работа. Тези отчети отиват в министерствата и не се публикуват. Годишният отчет на института се прочита в самия институт, т.е. в България науката се отчита пред себе си.

Причина 8: безхаберие и корупция

Никой не го интересува как могат да бъдат решени проблемите. Отсъства всякаква идея за това какви да бъдат нещата, да не говорим за стратегия. Както каза човек на висок пост: ами каквото сами си направите... Когато си потопен в блатото от безхаберие, всичките ти усилия отиват напразно, но на мен това ми омръзна.
Корупция. Само така си обяснявам "пропуска" на висшестоящите да наложат карантина при установено заболяване. Аз пък бях принуждаван от бившата ми шефка да фалшифицирам резултати. Но повече няма да участвам в това.
В България днес има жалки останки от ветеринарна служба, жалки останки от наука. Друг е въпросът дали системата е адекватна на днешното време. Според мен не е. Докато идеята е да се назначават наши хора и да се "усвояват" средства, нищо добро няма да се случи.

Причина 9: мизерно заплащане и липса на перспектива

Не смятам за редно асистент да получава по-малко от тапицер. Омръзна ми, като кажа, че съм учен, да виждам съчувствие или презрение. А и аз каква перспектива имам: започваш със символично заплащане, трябва с години да пишеш трудове и всичко това за какво? За 100-200 лв. отгоре. Че то по-добре да стана общ работник.
За да не умре от глад, всеки учен се спасява сам. Едни водят лекции и упражнения на студенти, други дават консултации на фирми. Затова възрастните колеги не обучават младите - сакън, да не би да секнат лекцийките и консултацийките. Ниските пенсии в България пък са причина много от учените пред пенсиониране да стоят на поста до последно.

Причина 10: отношението на българското общество

    "И парите, които ви дават, са ви много", "Вие нали нищо не работите?"... Как да обясниш на хората, че искаш почтено да си изкарваш заплатата, но нямаш възможност за това? Да си учен в България не е престижно, дори си мразен. Според общото мнение българският елит се състои от чалгаджии, мутри и политици. Е, ако тези хора са елитът на страната - аз не искам да имам нищо общо с нея. Елитът на една нация е интелигенцията.
    Ще има ли наука в България? Ако искаме да четем, че по света се правят открития - добре. Но нека някой каже това направо и закрие всички институти. Ако пък ще има наука - не е зле да се помисли какво да се прави. Така повече не може да продължава!
    Уважението? Удовлетворението от една професия не се изчерпва с пари. Ако нямаш уважението на хората за това, че опитваш да подобриш живота им, нямаш нищо. Време е у нас да се заговори с уважение за хората на интелектуалния труд. Ако ли не, в България няма да остане никой. А все още има достойни хора. Но трябва доста неща да се променят. Аз не съм предал Родината си. По-скоро собствената ми държава ме предаде. Затова станах гражданин на света.      


* Йордан Христов завършва ветеринарна медицина през 2001 г. През 2002-2009 г. работи като научен сътрудник в България. В момента защитава докторат в университета "Стеленбош", Южна Африка.