Журналистите са винаги и за всичко виновни

Виталий Димарский
журналист

Трагичната история с московския журналист Олег Кашин, зверски пребит по каноните на италианската мафия (счупени пръсти – за да не пише, избита челюст – за да не говори, счупени крака – за да не ходи), предизвика не само състраданието и солидарността на колегите, но и достатъчно широка обществена дискусия.

А защо въобще се налага да спорим по това? Дали си струва или не да се пребива до полусмърт човек? Доста съмнително това да е тема за полемика.

Изненадващо, обаче, бе намерена тема.

Ето едно от типичните мнения, публикувани в интернет: „Невероятно ми е жал за талантливия журналист, обаче само в ПТП в Русия от януари до септември 2010 г. са загинали 18333 души... Затова не ли ви се струва, че малко преувеличават с мащабите на трагедията с Олег Кашин?”

Подобни въпроси тези дни си задават немалко хора, които смятат, че журналистите се престарават в проявите си на професионална солидарност. Рискувайки да предизвикам поредната порция неприемане от представителите на други професии, ще изкажа все пак няколко съображения (междувпрочем, не много пресни) в защита на своята професия.

Социалната функция на журналиста е наистина уникална (ако става дума, разбира се, именно за журналистика, а не за възхваляване – в стила на съветската пропаганда – на структурите на властта): да бъдеш посредник между властта и обществото, канал на комуникация между тях, по който отгоре надолу и отдолу  нагоре постъпва информация, която позволява да се приемат решения и да се оценява тeхния ефект.

Историята с Олег Кашин извади на бял свят един къде по-остър и фундаментален проблем на нашия живот от незащитеността на журналистите. В Русия само за последните 20 години със своя живот са заплатили за изпълнение на професионалния си дълг 330 журналисти – това не е просто оправяне на сметки на битова почва, а целенасочена агресия срещу общественото мнение, която лишава всеки от нас, гражданите на Русия, от възможност да се изкажем и да бъдем чути. В резултат ни чупят пръстите, за да не можем да пишем, и челюстта, за да не можем да говорим.

Журналистът винаги е опонент на властта, пратеник, който носи не само хубави, но и лоши вести. За какво й е да го обича?

Тогава какво да прави с него? „Посланикът не трябва да се удушава, посредникът – да не се убива” е казано още преди осем века, по времето на Чингиз хан. Защото без посредник, без обратна връзка губите възможност да постигнете компромис и неизбежно се оказвате в състояние на война. Която е къде-къде по-лоша и вредна за властта, отколкото и най-неприятните за нея журналистически материали.

В интернет намерих изказването на човек, за когото, съдейки по всичко, ... „добрият Кашин е мъртвият Кашин”. С изумление разбрах, че това е написано от чиновник, който отговаря, представете си, за младежката политика и възпитанието на подрастващото поколение.

Какво ще бъде то е ясно само като погледнем възпитателя. И възпитаните вече от него кадри. Така комисарят от младежкото движение и член на Обществената палата заявява, че е много лесно да се спрат нападенията върху журналисти: трябва само да се престане „да се дават поводи за убийства”.

Не смятате ли, читателю, че се наблюдава някакво изместване по скалата на нравствените ценности на нашата родна страна? Издигане на насилието като едва ли не основен метод на работа на гражданските институции, даване на приоритет на простите решения (насилието е едно от тях) над съдържателните, всичко това съдържа в себе си таква морална деформация на държавата, че ако се пусне в действие това махало на ненавистта, то ще доведе страната до разруха.

В Русия в изпълнение на дълга си за последните 20 години със своя живот са заплатили 330 журналисти


Авторът е известен журналист, политически наблюдател на "Российская газета"