90 години от рождението на ВЛАДИМИР БАШЕВ

Размисъл

                    На Никола Инджов

Ако няма какво да дадем на света,
за какво сме родени?

Ний не щем нито славата, ни участта
 на големите гении!
Просто трябва
 да имаме нежността
 на оная незнайна женица,
дето първа втъкала е прелестта
 на земята ни във шевица.
Просто трябва
 да имаме скъпия дар,
озарил оня майстор чудесен,
който първи е теглил
 върху явора шар
 и дървото е станало песен.

Ний не щем нито славата, ни участта
 на големите гении!
 

Нас ни стига признателността
 на едно поколение.
Трябва само
 да носим една сръчна ръка
 като Кольо Фичето, дето
 да реди мълчаливия камък така,
че да трогва сърцето.

Трябва само
 да носим две могъщи крила,
като тия на майстор Манола,
за да идем
 отвъд скоростта на звука
 и над дързостта на сокола.

Нас ни стига признателността
 на едно поколение!

Нека само една дръзка мечта
 въплътим във творение.
Нека станем
 лесът срещу зъл суховей!
Нека бъдем
 дъждът на пшениците гъсти!
Нека мъртвият болен да оживей
 изпод нашите пръсти!
Нека страшните атоми се укротят
 във ръцете ни
 като житни зрънца,
да поникнат и ни дадат
 милиарди слънца!

Нека само една дръзка мечта
 въплътим във творение,
за да имаме право да легнем в пръстта,
дето спят толкова гении.

Някъде в Европа

Този човек
бе заключена рана.
Зачеркната фигура.
Превита глава.
Ругаеше,
че го пъдят от вагон-ресторанта,
а страдаше всъщност
не от това.
Издаваше го дъхът
на излишни цигари,
прекаленият дъх
на вермут и коняк.

Някъде във Европа между две гари,
между две граници, в някакъв влак...

Влакът се люшкаше -
не бърз, а бесен.
И двамата се поклащахме
като пияни.
Аз го попитах:
- Простете, отгде сте?...

А той потъна
в двете си длани.

И разбрах цената
на този страшен,
по-мъчителен
и отровен от всичко миг -
да не можеш да плачеш
на езика си бащин,
а да плачеш
на някакъв чужд език.
Изведнъж
влакът
стана международен,
последната спирка бе Кицбюел
и аз -
един българин -
сам и свободен
във руска книга се бях зачел.
И само случайно
и просто случайно
тази сянка
до мене се очерта
и се мъчеше
да укрие бедната тайна,
неспасяема в своята голота.
О, тягостна тайна -
да нямаш най-милия
от всичките пътища -
пътят назад,
който разкъсва
жестоките мили
и връща завинаги
родния град!

И как трепереха
нозете изменници!
И как се кръстеха
ръцете неверници!
И как се каеха
очите изгнаници!
Как само чакаха
за милост знак!

Някъде във Европа, между две граници,
между две гари, в някакъв влак...

Разстреляни чувства 

Революцията се решава не само вън.
Революцията се решава и вътре в нас.

И сърцето ми става препълнен площад
и с разкъсани ризи стоят на площада
бивши чувства, които ме дърпат назад
дори само с това,
че очакват площада.

Аз ги помня от дните на тяхната власт.
Те посичаха всичко със жестове къси,
арестуваха мисли, заточаваха страст,
подозираха
в себе си даже врага си.

Няма милост за вас!
Вие бяхте лъжци,
изменили на своята клетва войници,
вие служехте сляпо на жестоки светци
служба с малки глави
и големи пестници.

Революцията няма това да прости,
безогледният глас като изстрел е кратък.
Тя минава през вас със грамадни пети,
ще ви стъпче съвсем,
за да иде нататък.

И площадът кънти и в последния час
изпод честите удари
на сърцето червено
вие падате мъртви
и усмихвам се аз -
чисто,
честно,
освободено.

Горест

Все повече влакове лежат помежду ни,
все повече гари с перони безлюдни,
все повече пощи, гишета със марки,
все повече листи и повече пликове.

С писалки се търсим.
В слушалки се викаме.

Все повече вещи, и все услужливи,
и всичките - чужди,
и всички - неживи...

Нали населихме света помежду ни
само със думи,
само със думи?
Къде са ни думите?
Иззети?
Отнети?
Какви са тези пространства с предмети?
Това ли са урните, в тях ли събират
прахта на надежди, които умират?

Все повече влакове лежат помежду ни...
А някога всичко бе пълно със думи.

* * *

Ще умра на път, летейки
     в бели, гибелни мъгли -
         без упойки, без жалейки,
            без останки, без следи…
Само пистата ще знае
       накъде съм излетял
           и трагично ще сияе
                  като прост мемориал.
Ако искаш да ме търсиш,
         към летището ела -
             между исполински кръстове
                 с алуминиеви крила.
Спри пред листа с разписания -
       там със шрифт уголемен
          в цифри и във разстояния
                е разказано за мен...