Америка като дом за децата ни

Юлия Пискулийска

"Америко, Америко" е поредната книга, с която ни дарява Дарина Герова. Казвам  д а р я в а, защото това би изразило цялата обич на едно сърце, което иска да дава радост. Всеки от нас познава и цени невероятната радост от думите. От написаните думи. Напоследък те светят като светулки в огромния поток от всякакви книги.
Изборът на Дарина винаги е онова, което е гореща точка от социалната картина. Да си спомним дори само Ева от третия етаж. Темите й не са от далечен лунен пейзаж - в тях сме ние, точно каквито сме в този момент и с болката, която ще ни срещне утре.
Темите са трудни. Много труден е и изборът "Америко, Америко..." Америка е само една територия, където стъпват, спят, работят, обичат и отглеждат децата си синовете й. Да пишеш за близките си никак не е лесно. Знаеш много, но какво от всичкото искаш да кажеш? И как да го кажеш, когато то ще бъде изложено пред хиляди хорски очи? Дарина е прегазила през стопа на предразсъдъците и разказът е едно невероятно откровение. За нея няма значение какво ще си помислят хората, когато трябва да даде долар на внука за ролята му на гид. Той расте в Америка. Няма значение какво ще си помислят за цигарата, попаднала между пръстите й в кратките мигове. Няма да спести и погледа на близките си, когато видят тази цигара.
Удивителният усет на Дарина Герова към детайла насища страниците с много живот - случки, факти, образи. Виждаме Америка, научаваме още за историята и за характера на разноликия народ там, за самата Дарина. Едно крушово дърво с надпис да не се пипат крушите, една паднала круша, която събужда колебание у възпитаната да е винаги отговорна Дарина - да вземе ли падналата круша от земята? - само този детайл е достатъчен, за да видим откровената, ясната, непревзетата Дарина. Тя жадно поглъща природата на далечната страна, прави своите сравнения, а тъгата й по България е будна, толкова будна, че едно случайно късче боклук може да я умили, да й напомни... Иронията на Дарина, светла и едновременно остричка, се усеща навсякъде.
Обичам онези нейни къси изречения, които слагат някаква точка, които ще ме накарат да се засмея или да преглътна болка. Думите й са избирани внимателно, няма го хаосът на случайното, прелестно е да я четеш и да изпитваш едновременно толкова чувства - радост, че докосваш истинска литература, топлота, обич, тъга...
Книгата е и един урок по общуване. Как да общуваме с хората, които срещаме, които може би няма да срещнем повече? Какво откриваме у тях и какво трябва един автор да запомни, за да го предаде и на читателя? Дали пише за човек или за дъб, за улица, Дарина пише по един и същ начин - проникновено, с чувство, очите й забелязват всеки белег и много невидими за други хора неща. Прекрасно е, когато една книга не е повърхностна, когато ненатрапливо откроява знанията на своя създател, ненаситното му любопитство да знае повече, да види повече...
Америка е дом за децата й. Сега. Няма как майката да спести гордостта си от тези пораснали синове, вглъбени в света на числата и линиите, умни и уважавани хора.
Пътеписът си е пътепис. И ние пътуваме с Дарина. Гледаме и запомняме. Съпоставяме.
И зад всичко това - майката, българката, която трябва да живее със заседналата в гърлото болка, болка, която трудно се изплаква - да си далече от онова, което обичаш. И голямата тема за прокудения българин, талантливия, за когото в България няма хляб.
Родолюбието на нашата талантлива колежка диша в цялата книга, но в самия край е онова внушение - завещание на Неофит Рилски: колкото и да сме отворени към света, преди всичко да сме българи. "Велико тело е народът наш български..." А всички ние сме част от това "тело".
Книгата, издадена от "Жанет 45", е едно прекрасно завръщане. Завръщане към ценности, към онези мисли за България, които ще ни позволят да я обичаме, където и да сме.