Българско чудо или пълна порнография

Юлиана Вельова

Това, което не можеше да се случи, се случи. И то в момент, когато някои нашенски кинаджии продължават да хленчат, че са им малко парите. Иначе нямали сме да имаме култура. А пък правителството им обещава, уж им дава, но никой не знае дали е така всъщност.
Иначе България вече си има своето киночудо и то какво! Такова, каквото си няма никое друго национално кино - нито европейско, нито американско, нито азиатско. Нашето чудо обаче е бамбашка: не е филм, който да шашардиса световните екрани, да ни покаже такива, каквито сме, да запознае най-после наистина света с българите. То е друг вид чудо. Ходи на два крака, изрусено е и се самоопределя като чудо. Има си и име, по-точно - псевдоним: Мишел Бонев. Не филмът "Сбогом, мамо" е българското чудо в киното, а неговата правачка - Драгомира Бонева от Бургас, довела нещата до шумен скандал, в който бяха замесени България и Италия.
Какво е положителното в този скандал? Това, че най-после някой стъпи на врата на бандата мошеници, настанили се трайно в българското кино и изживяващи се като мафиоти. И то на държавно ниво - авторитарно, нагло, безпардонно. Хак им е. А бургазлийката, която дори не е от тях, ги надмина и то в собствената им игра. И то го направи, както коментира журналистка от Дойче веле, май с негласната подкрепа на български политици. Тя не е "име", не е сътворила досега пет-шест "шедьовъра" от типа на "Дзифт" на Явор Гърдев, "Козелът" на Георги Дюлгеров или "Зад кадър" на Светослав Овчаров, тя си е натурално "чудо". Това е положението.
 От началото на демокрацията домораслите филмчета се правят, като едни мошеници ту се надцакват, ту играят партия с други мошеници при разпределянето на държавните субсидии. Има и закон за киното. Използват се всякакви средства - преди всичко непозволени: клюки, интриги, цакане на финикийски знаци под масата, обеди и вечери с цел оплюй и прецакай другарче с парите на данъкоплатците, отделени за кино и т.н. Мошениците си имат и свой стил - любезни, културни, поздравяват учтиво, гледат те "открито" в очите, прегръщат те, все едно си им роден брат. Който не им е ял попарата, може и да им повярва. Толкова са убедителни. Но потърпевши от кинобранша споделят, че това тотално лицемерно поведение е прикрит начин да не допуснат в кочинката си никого, за да имат да лапат повече. И си лапат. Колкото им се даде от държавата.
 При правенето на кино в България сега има един много важен момент: държавните субсидии за филми не са заеми, които се връщат, дори и да са оформени така документално. Отчитат се само с документи и с направен филм. Производството на филми е скъпо, разиграват се милиони, на практика безотчетни. Като пример: в края на миналата година бяха заделени допълнителни 3.5 млн. лв. и така парите за филмопроизводство за 2011 г. станаха 13.5 млн. лв. От тях обаче според кинодейците няма средства за нови проекти. Как ще има? Не могат да си довършат филмите, защото първо се дават за къщата, после за колата, за подкупи и чак от каквото остане, ако остане изобщо се прави филм.
 Системата "аз на тебе, ти на мене" действа безотказно. Казано по друг начин, когато аз съм в журито, определящо на кой сценарий ще се дадат държавни пари, за да се прави от него филм, ще ти пиша най-много точки. Но после, когато ми изтече мандата и ти си в комисията, тогава ти ще ми дадеш. Това е.
 Един от последните мохикани на професионалната кинодраматургия у нас -  сценаристът Владимир Ганев - автор на 14 игрални филма, сред които "Комбина" (1982), "Събеседник по желание"(1984), "По особено жесток начин" (2006), "Малки разговори" (2007), се опита да се пребори разпределянето на държавните средства по закона за киното да става публично. Конкуриращите се сценарии да се публикуват в интернет и потенциалните зрители да знаят за какво ще отиват парите им. Писа концепция, предложи я. Не само не успя, но бе принуден да се върне в Канада, където е избягал от подобни истории още в края на соца.
  Много фрапантен по отношение на желязната система за цицане е още един детайл от сегашното положение в кинаджийската мафия. Пардон, не съм точна, това не е мафия. При истинската мафия действат строги правила, а тук такива няма. Има обаче една такава организация - Съюз на българските филмови дейци, която се води уж творческо-професионална, която обаче действа само и единствено в ползва на някои от членовете на ръководството си. Парадоксално, но това ръководство се състои от почти същите хора, които през 1988-1989 година със сектантското си мислене отчайваха колегите си кинаджии и са символ на онези недостатъци, които провалиха социализма. По онова време бяха удобни на властта. Сега пак същите са удобни на мошениците.
По друг начин, освен с държавни субсидии, разпределени от мошениците, у нас да се направи игрален филм, си е живо самоубийство. Не че не е правено. Има частно произведени български игрални филми. Първият е "Куршум за рая" (1992) на режисьора Сергей Комитски по Николай Хайтов. Лентата е от самото начало на 90-те години на миналия век, но режисьорът и неговият брат и продуцент на авантюрата Румен Комитски доскоро изплащаха дълговете си от това начинание. В ново време има някои тв продукцийки, които могат да претендират, че са направени на частно, но не вярвам да е така, затова не ги споменавам. Повече никой не дръзва да взима заеми, за да прави филм.
Поводът да пиша за това не са рейтингът или художествените достойнства на един или друг нов български филм. Още повече че 2011-а отвсякъде си е година на вопиющата посредственост. След широко афиширания през 2010 г. подем на българското кино това си е пълен провал. Неслучайно се говори, че истерията около "подема" на родното седмо изкуство миналата година е била преди всичко начин на прикриване на огромни финансови липси. Конкретно за посредствеността: продуцентът на "Дзифт" Илиян Джевелеков направи лигавия "Lovе.Net", а "Стъпки в пясъка" на Ивайло Христов и "TILT" на Виктор Чучков - син, са си досадни недоносчета като всичките нови филми, създадени досега.
Но българското киночудо Мишел Бонев и начинът, по който капсулираните мошеници й отпуснаха пари, направо си е хит в световното кинаджийство. Не е "аз на тебе, ти на мене", а "шъ ли ми дадеш". В конкретния случай бившият шеф на Националния филмов център Александър Донев еднолично е упражнил правото си да отпусне на Бонев пари за филма, както си го призна в тв интервю, макар точките, дадени на сценария й от журито, да не са били достатъчни.
Но... Има една голямо "НО". То се съдържа в написаното за "Сбогом, мамо" на западна журналистка от световна информационна агенция, гледала филма в Италия: "Българската действителност е далеч от реалността, режисьорката насилено я драматизира. При това в клишето за соцреализма. Историята, претендираща да е автобиографична и автентична, звучи кухо, измислено и неубедително, тя направо дразни интелигентността на зрителя. От земята до небето е разликата с филмите на редица автори от Източна Европа, спечелили важни награди на престижни кинофестивали със сериозни ленти за близкото минало на соцлагера." Е, това е за съжаление. Българско чудо в киното не се състоя и едва ли в скоро време ще се състои, а останалото си е пълна порнография.