Балкански прагматизъм

Пламен МИЛЕВ*

Само седем седмици след като британските гласоподаватели избраха Великобритания да напусне ЕС, блокът започна да се пропуква по регионалните линии. Според гръцките медии правителството в Атина се опитва да организира среща на върха на южноевропейските страни в началото на септември - дни преди насрочената конференция на ЕС в Братислава. Досега Гърция е изпратила покани до лидерите на Франция, Италия, Испания, Португалия, Кипър и Малта.
Гръцката инициатива е само един от индикаторите на

новите тенденции в ЕС

Решението за Brexit повдигна множество въпроси за бъдещето на блока, а неговите членове се обръщат за отговори към своите съседи, не към Брюксел. Страните в Централна Европа - членове на Вишеградската група Полша, Унгария, Словакия и Чехия - проведоха свое заседание през юли за оценка на въздействието от Brexit и за да обсъдят предложенията за референдума за реформа на ЕС. Техните решения, които ще представят на срещата на върха в Братислава, вероятно ще се съсредоточат върху искане за връщане на някои правомощия от Брюксел към националните правителства. Така гръцката среща ще бъде вторият опит от европейския регион да се втвърди обща позиция, преди целият блок да се събере през септември - един тревожен знак за способността на ЕС да постигне консенсус по въпросите, които заплашват съществуването му.
Гърция и южните й партньори споделят сходни възгледи за това по какъв път трябва да върви Европейският съюз. Всички те подкрепят европейската интеграция, ако под това се разбира, че блокът финансира земеделието и субсидиите за развитие, споделя рисковете в банкирането и публичния дълг и подкрепя експанзионистична парична политика на Европейската централна банка за увеличаване конкурентоспособността на държавите членки. Повечето от южните държави бяха в центъра на финансовата криза в Европа и им бяха наложени непопулярни мерки за икономии. Сега те искат Брюксел да даде на отделните правителства повече свобода на действие, за да могат да емитират нови заеми, както им е удобно.

Южноевропейските страни са силно чувствителни към събитията, които се случват в Средиземно море. Нестабилността в Северна Африка и Близкия изток е проблем за тези държави, много от които са дълбоко засегнати от миграционната криза на европейския континент. Гърция, Италия и Малта например са първите входни точки за търсещите убежище, както и за икономическите мигранти, които търсят по-добър живот в ЕС. Не е изненада, че южноевропейските страни са сред най-гласовитите защитници на предложението за

разпределяне на бежанците

За държавите от Средиземноморието Brexit предостави възможност да прокарат своите програми в опита си да наложат контрол над политическия процес на блока. Когато Великобритания напусне, ЕС ще загуби пазарно ориентиран и реформистки член, който в миналото подкрепяше затягането на бюджетната дисциплина, и запази вътрешния си пазар въпреки създаването на федерална Европа. Германия вече няма да има един от най-важните съюзници в поддържането на разходите на ЕС, който да помага в обуздаването на протекционистките тенденции в Южна Европа. Държавите от Централна и Източна Европа, които са извън еврозоната и отдавна се съпротивляват срещу прехвърлянето на по-голяма част от суверенитета си на Брюксел, вече няма да имат един от най-върлите си защитници.
За да направят нещата по-лоши, южноевропейските държави са сигурни, че на всички предложения за съществена реформа ще срещнат твърда опозиция от партньорите си в ЕС. Страните от Северна Европа без съмнение ще се съпротивляват на всякакви мерки, които биха прехвърлили богатството на юг на континента, а тези от Централна и Източна Европа е малко вероятно да поддадат и да предоставят на Брюксел по-голяма сила.
И така - на срещата на върха в Братислава членките на ЕС могат да обсъдят мерки за борба с тероризма, дори може би ще дискутират програми за борба с безработицата на континента. Но всякакви значими промени за начина на работа на блока и по отношение неговите приоритети са малко вероятни. Вместо това, най-доброто, на което Южна Европа може да се надява в рамките на следващата година, са малки тактически победи, чието влияние в най-добрия случай е строго ограничено. Неотдавнашното решение на ЕК да не се санкционират Испания и Португалия за неизпълнение на задължението да изпълнят целите си за дефицита например, е от типа резултати, които южните европейски държави могат да очакват да постигнат чрез сътрудничество помежду си. (В лицето на френската и италианската опозиция Германия реши, че наказването на страните членки на ЕС само месец след гласуването Brexit няма да потуши несъгласие в рамките на блока.) Тези резултати обаче са временни и не пречат същите въпроси да се появяват отново по-късно.
В ЕС може да се проведе задълбочена реформа, след като се проведат изборите във Франция и Германия през 2017 г. Но дори и тогава на Южна Европа ще й е трудно да налага своята гледна точка. Основният императив на френската геополитика е

да държи Германия в шах

След Втората световна война това се изразява в поддържане на тесни политически и икономически връзки с Берлин, довели до образуването на ЕИО, предшественик на ЕС. След обединението на Германия през 1990 г. въвеждането на обща валута обвърза още по-плътно Франция и Германия, принуждавайки ги да координират политиките си и да търсят взаимни компромиси.
Не може да се каже, че Париж е доволен от сегашното състояние на Европа. Въвеждането на еврото отне на Франция способността да провежда по-гъвкави парични политики за справяне с кризи. Сега бавният икономически растеж на страната, недостатъчните структурни реформи и редица политически ограничения затвърдиха ролята на Германия като най-мощния фактор в ЕС. Но Париж все още не е готов да влезе в лагера на политици и икономисти, които разглеждат възможността за разделяне на еврозоната на две - северна половина, водена от Германия, и южна, водена от Франция, след финансовата криза в Европа преди почти десетилетие.
От чисто финансова гледна точка подобен ход би могъл да има смисъл за Франция. Разделянето на валутния съюз на два по-малки блока ще даде на Париж възможност да девалвира валутата си, възвръщайки конкурентното си предимство посредством  процеса на търговски дефицит. Но от геополитическа гледна точка подобно разделяне на еврозоната ще бъде по-опасно за Франция, отколкото напълно разпадане. Въпреки че не е задължително френско-германският съюз да се разпадне, той със сигурност ще отслабне, след като Германия измести вниманието си към своите партньори в северната част. Берлин ще има по-малко належаща нужда да си сътрудничи с Париж и с течение на времето страхът и взаимното недоверие ще се възстановят. В същото време Франция ще трябва да поеме отговорността за водещите политически и финансово нестабилни държави от Средиземно море, които вероятно ще се нуждаят от допълнителна икономическа помощ надолу по пътя.
Основните претенденти на

предстоящите президентски избори във Франция

отразяват тази дилема. Самата дясноцентристка Републиканска партия е разделена по отношение ролята на Франция в ЕС. Някои фракции се застъпват за продължаване задълбочаването на интеграционните процеси, доколкото интеграцията съвпада с интересите на Франция, докато други призовават за орязване мандата на блока по някои основни компетенции и връщане на правомощия на националните правителства. И двете групи обаче намират за необходимо Франция да запази партньорството си с Германия, дори ако това означава загуба на някои от членовете на ЕС.
От друга страна, Националният фронт, втората най-популярна партия във Франция, има по-различен подход към проблемите на ЕС. Тя предложи референдум за членството на Франция в ЕС и в еврозоната, като изтъкна, че страната трябва да възстанови възможността си да контролира своята валута и да защитава своята промишленост, дори и с помощта на търговски бариери. Въпреки това обаче Националният фронт също не отива толкова далеч, че да предложи замяна на френско-германския алианс с обединение на средиземноморските народи. Партията се присъедини към движения със сходна идеология като Северната лига на Италия, в противопоставянето на имиграцията, критикува политиката на ЕС по отношение на Гърция и бюрократите в Брюксел. Но според нея сътрудничеството в Европа трябва да се случва между суверенни държави, а не сред членове на федерация - дори и тази федерация да е съставена от страни със сходни цели.
През следващите години Франция ще продължи да разчита на хармоничните отношения с южните си съседи при формиране на политиките на ЕС, като извива ръцете на Германия във всеки удобен момент. Но тази стратегия има своите рискове. Има сили в Германия, които искат Берлин да стане по-изолациониски и да работи само с една изключителна група от "надеждни" партньори на север. Тези сили ще затрудняват Париж в опитите му да влияе на блока, изменяйки посоката на юг, без да отблъсне Германия от процеса.
В същото време, тъй като евроскептицизмът намира все по-широко поприще във френската и немската политика, теми като повторното въвеждане на граничен контрол или репатриране на правомощия от Брюксел ще бъдат повдигнати все по-често в разговорите между Франция и Германия. Дори и така, въпреки възникващите спорни въпроси и различия, нито една от двете държави не е готова да сложи край на този съюз. Въпреки това превенцията на процесите, заплашващи съюза с разцепване, ще става все по-трудна, тъй като на всички национални избори

евроскептицизмът печели все по-твърда основа

Докато най-големите играчи в Европа работят за разширяване на партньорството помежду си, напрежението между техните северно- и южноевропейски сателити постоянно ще се увеличава.
И ако повечето европейски държави търсят помежду си общи допирни точки, на базата на които оформят съюзи, чрез които да защитят националните си интереси или поне да получат минимални ползи, то правителството на България продължава да прави противоположни едно на друго движения, вариращи от подкрепа за "Южен поток" до настояването НАТО да поддържа силно присъствие в Централна и Източна Европа. Стратегията на България в момента е страната да разчита на НАТО за своята сигурност и на ЕС за финансиране, като същевременно се опитва да не се отчужди от Русия. Този балкански "прагматизъм" направи страната непредвидим партньор, резултат от което е тотален отлив на големи чуждестранни инвеститори както от запад, така и от изток.  И ако доскоро София виждаше Румъния и Гърция като потенциални политически партньори, особено защото трите страни имат сходни нужди за енергийна диверсификация, то от последните изявления на премиера излиза, че нашият национален интерес съвпада единствено с този на Турция. Т.е. интересите на България в момента се различават от интересите на всички останали европейски страни, в т.ч. и на южната ни съседка Гърция, която след срещата между Ципрас и Борисов тръгна да се съюзява със средиземноморските държави, но не и с България. Вероятно правителството на Борисов смята, че България няма допирни точки със страните от Средиземноморския регион например по предстоящото ратифициране на Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (познато като СЕТА) между ЕС и Канада, както и споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТТИП) между ЕС и САЩ.
Франция е против например да отпаднат задълженията на работодателите да подписват трудов договор със служителите, а работниците да могат да бъдат освобождавани по всяко време без посочване на причина и да не съществуват ограничения на работното време. Средиземноморските държави се опасяват за своите земеделски производители, че СЕТА и ТТИП създават сериозни рискове пред европейската хранително-вкусова промишленост. (Квотата за внос на телешко месо от Канада например е 1,5 пъти по-висока от консумацията на телешко на територията на ЕС). Парламентите на Унгария, Холандия, Люксембург и Белгия приеха декларации, с които задължиха правителствата си да защитят правото на всяка държава сама да определи позицията си в ратификационния процес. В началото на юли Унгария потърси подкрепа от България, чрез председателя на парламента Цецка Цачева, по отношение ратификацията на ВИТС и ТТИП, но въпросът дори не бе повдигнат в пленарна зала на НС.
Повече от ясно е, че правителството на България ще подкрепи и двете търговски споразумения, и по отношение защита на единния европейски пазар от чуждестранните монополи - Унгария, Холандия, Франция Люксембург и Белгия. Повече от ясно е и това, че голяма част от страните от Средиземноморския регион не виждат в лицето на Борисов надежден европейски партньор.

* Авторът е бил експерт в Политическия кабинет на Пламен Орешарски, координатор на Съвета по сигурността при МС (2013-2014)