Бедни ми, старче...

Преди години бе позор за младите хора, които оставяха родителите си на грижата на държавата в старчески домове. В наши дни позорът далеч не е на наследниците. Защото вече 25 години "демокрация" възрастните хора у нас - все едно дали са тежко или не толкова тежко болни, в преходите си от здравна реформа в пенсионна и обратно, живеят в нищета. Домовете за хора с увреждания - все едно дали са деца или възрастни, изглеждат като места за наказание. А онези, които се грижат за и без това болните и нещастни, често са или като изпълнители на наказание, или от дългогодишното съпреживяване на мъката и страданието са емоционално изчерпани и изтощени.
През последните години в българския речник навлезе думата деинституционализация. Сиреч, държавата да изведе хората, които живеят в едновремешните сиропиталища и старопиталища, и като цивилизована държава да подготви кадри, които да се грижат за тях у дома или поне в жилища, в които условията на живот са максимално близки до домашните.
Днес, вместо да бъдат осигурени достойни старини на възрастните българи, става ясно, че поне 3500 от тях са нежелани никъде (стр. 5). Обещанията за съвременна грижа не са изпълнени. Така, както не са изпълнени и обещанията отпреди 15 години за достойни пенсии. Иначе за пред света България си има Национална стратегия за дългосрочна грижа. Само дето грижата така и не се състоява. Освен, ако децата на възрастните не са достатъчно заможни, за да им осигурят достойни старини у дома или в частни заведения. А ти, бедни ми, бедни старче, дето децата ти изкарват за едната прехрана, се грижи  сам за себе си, защото демократичната българска държава нехае за теб, ако един или друг чиновник няма изгода.