Белетристика

Борислав БОЙЧЕВ е белетрист, публицист. Завършил е СУ "Св. Кл. Охридски", специалност   журналистика. Работил е като редактор и кореспондент на Радио "София", във в. "Литературен фронт", сп. "Септември" и сп. "Летопис". Автор е на книгите "Тежките дядови ботуши", "Село без кучета", "Момчето и лисицата" и др. През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата "Николай Хайтов" (2008) за сборника с разкази "Отвъд стария мост".
 Член е на Съюза на българските писатели.

Щом привърши къщната работа, мама сяда до прозореца. И плетката си плете, и улицата държи под око, не изпуска кой накъде отива и кой откъде се връща. Ала сега навън няма жива душа, вали, снега сякаш отгоре го ринат с лопатата, виелицата го подхваща и го върти накъдето си иска. По едно време мама спира да премята куките и се взира в нещо.
- Че е човек, човек е, ама кой е?
Човешкият силует, същински снежен човек, ту върви с гръб към нас, ту се обръща ребром.
- Ами че туй е Мустафата! - познава го мама.
- Къде ли е тръгнал и той по това време?
- Къде, у нас идва. Гладен, краката му се плетат. Циганите ни таз зима са гладни. И на студено. Горският не им давал да припарят из гората. Да ги пусна, викал, ама правят бели. Не е живот тяхното... То и ние колко ли сме цъфнали, ама...
Мустафа спира да си поеме дъх, със сетни сили минава мостчето към нас, натиска пътната врата и дълго се отупва от снега.
- Влизай, влизай, че студено! - подканва го мама.
Той открехва вратата едва-едва, вмъква се бързо и затваря.
- Добър ден, како.
- Ха добре си ни заварил. Гледам те, че идваш насам и си викам: дали пък Мустафата ще ни подмине?
- Как щяло да ви подмина, како! Никога няма да ви подмина.
Яката и реверите на лятното му памучно палто са вдигнати и защипани отпред с карфица, от него лъха студ, настръхналите му скули потрепват, едва си сдържа зъбите да не затракат.
- По-близо до печката, по-близо, да се постоплиш.
От топлото се съвзема, отпуска се на стола. И езикът му се развързва. Хвали зимата, хубав сняг завалял, и студът си го бива, здрав студ, всичко е на берекет. Ще има, вика, и за циганите.
- Мустафа, да ти сипя да хапнеш. Ти може да не си гладен, ама колкото да ми опиташ гозбицата. Ще хапнеш ти, няма да ми скършиш хатъра. Таман гозбицата ми е още топла.
- Като си рекла, како.
Чак след повторната покана небрежно примъква стола към масата. Филията разчупва над паницата, да не паднат трохите встрани, яде с пръсти, бавно, безшумно, да не бие на очи, топи хапките от крайчеца на чинията, подлага ръка да не капне. С последната хапка обира каквото е останало по съдината. Привърши, отдръпна се, въздъхна доволно и сито, и току се попипа по джобовете. Потърси нещо, ала не го намери.
- Разбрах те! - засмя се мама, присегна към пезулчето над печката и измъкна забравената от някого цигара.
- Ха запали си я.
- Като си рекла, како.
Два-три пъти смукна да я разпали, и чак тогава пое истински, издълбоко, димът сякаш попи в него и изчезна, притвори очи, и на лицето му се изписа блаженство.
Когато пролетно време риголва градината, почиства двора или работи нещо друго, навъртам се покрай него. Разказва как е ходил в Турция, в Гърция, как прегазвал Вардара. Документи? Какви документи, смее се Мустафата, аз не отивах по работа, бях момче, отивах само да видя. Границата, вика, преминавах нощем, като заспи Господ.
През почивката изваждаше кесия с рязан тютюн и от парче вестник свиваше цигара. И за мене измайсторяваше, само че по-малка. Сгушвах се до него да съм скрит и пушехме и двамата.
- Децата от махалата рано пропушват - казва Мустафа. - Майка му вчера го отбила, пък то като види хвърлен фас, допълзява и го допушва. Циганска работа.
Като дръпна от цигарата за последно, хвърли угарката в печката.
- Како, дървата ти на свършване. Ще клюцна малко дърва да имаш.
- Твоя работа. Знаеш къде е брадвата, знаеш къде е дръвникът.
Мустафа е висок и строен, косата му е начупена, катраненочерна и лъщи, мургав си е, бялото на очите му е като белтък, устните му бият на лилаво. Ако е облечен с хубави дрехи, ще стане красив. Всичко му иде отръки, работлив, лек и бърз на ходене. Веднъж се разболях. Фелдшерът написа рецепта и поръча да се изпълни спешно. Ала аптеката чак в града. Велосипед търсиха, кон търсиха, но накрая се разбра, че тая работа най-бързо ще я свърши Мустафата. Смъкнаха му кърпените дрехи, облякоха го като за пред града, и обувки му намериха, но тях той ги отказа. Ще ми пречат, вика. И си тръгна бос. Тури парите и рецептата във вътрешния джоб, забоде го с безопасна игла за по-сигурно. По шосето до града са шестнадесет километра, но за по-направо той наби през гората. След два часа се подаде откъм края на селото. С единия крак понакуцваше. Предаде лекарството и рестото, навлече неговите си дрехи и седна под крушата.
- Много тръни в тая гора - оплака се и също като човекът без кости от цирка се прегъна и стана на кълбо, доближи петата на болния крак и плю, после отри мокрото с ръкав, пак изтри, трънът се провидя и започна с иглата да го разклаща. Насам, натам, докато изскочи.
- Аз другите не искам да ги знам, ама то туй трън като трън ли е, той крушов, като губерка.
 Дървата са насечени, подредени и Мустафа се кани да си тръгва.
- Да поздравиш Салията - наръчва мама. - Хубава е, да я поживи Господ. Изкъсо да я държиш, циганките ви шамарък, палави. То кои ли жени останаха у свет, ама... Изпращам й армаган. Зелка, туршийка, бобец за едно варене, картофи... Тоз шал е за тебе. Не е нов, ама има още носене у него. Палтото ти под мишницата отпрано, турям конци, Салията да го бодне...
- Като си рекла, како.
Зимният ден преваля, над селото се спуска синкав сумрак. Мустафата не е предишният, крачи по опустялата улица изтежко, гордо изправен, глава на семейство, домовладика, жена и деца храни, гладни са замръквали, но гладни не са лягали, с празни ръце не се е завръщал, и сега носи, за днеска ще има, и за утре ще артиса. Колко са като него в махалата?...
Мама отново сяда до прозореца. Намества плетката и поглежда подир Мустафата.
- Ех, от нас толкоз, от Господа повече - казва тя и отново премята куките.