Белетристика

Разказ от Димитър Томов

Димитър ТОМОВ е роден на 29 октомври 1957 г. в гр. Павликени. Завършва българска филология и право в СУ "Св. Климент Охридски".
От 1986 г. е зам.-директор на Университетско издателство "Св. Климент Охридски", а от декември 1989 г. негов директор до юли т.г. Председател е на Българо-руския юридически клуб.
Автор е на книгите "Животът продължава", "Българската книжовна школа", "Пришелецът", "Безкрайният катун. Цигански работи", "Трусове на любовта", "Пътища" и др.
За сборника с разкази "Безкрайния катун. Цигански работи" през 2004 г. получава наградата "Николай Хайтов".
Член е на Съюза на българските писатели.

Понякога се усещаше дива, отмъстителна. Гледаше побелелия си баща, който я влудяваше с нечовешката си кротост, и гняв издуваше бездруго щръкналата й гръд.
Отначало не можеше да си обясни защо като ги дърпа, малките пъпки набъбваха настървени, вироглави, ала не заприличваха на истинските женски прелести, които надничаха от страниците на списанията и вестниците, нито пък на голите тела от филмите. Камо ли да наподобят огромните необуздани гърди на Айя, които под душа, докато я къпеше още от съвсем малка, гледаше с удивление и копнеж. Безкрайната жива плът у жената, която се грижеше за нея и за баща й, не можеше да се скрие и извън банята.
Продължаваше упорито да мачка своите собствени миниатюрни зърна, а те се мушеха през пръстите й като копчета и ненамерили цепнатината на петелка, която да ги впримчи, оставаха свободни до болезненост. Имаше мигове, когато болката пламваше в същински огън и тя усещаше възпалено цялото си тяло, не само пазвите. Ей за това не понасяше хора край себе си. Бягаше от училище, биеше се като мъж с момчетата. Ала съученичките й я обичаха, въпреки че се страхуваха от опърничавия й характер. Само тя бе в състояние да ги защити от прилепчивата напаст с набождащи мустаци.
Бяха я нападнали първия ден и час, почти от мига, в който баща й я отведе - спокоен и тържествен - и тя се озова самичка в двора на училището. Наоколо гъмжеше от деца - не само първолаци, чиито родители бяха най-малко двама. Колко ли родители може да има човек? Щом тя си имаше само татко, защо някъде да не бъдеха трима. Виж, със сигурност знаеше, че майката е една. Това, че тя не помнеше и не познаваше своята, в никакъв случай не означаваше, че са я родили много жени.
На онзи петнайсти септември баща й си тръгна, след като я повери на класната и поднесоха букета, потънал сред камарата цветя, които учителката едва смогваше да поеме.
- Дядо ти защо си тръгна?
Въпросът бе изстрелян почти в упор от момче, по-ниско от нея с една глава, ала рижавите му коси се бяха заврели току под носа й - нахални и остри като нетрепващия поглед.
- Не ми е дядо. Баща.
- Хората нямат толкова стари бащи.
- Не е стар. Баща ми е...
- Стар е, вижда се от сто километра.
Не усети как дланите й се свиха в юмруци и след миг бъдещият й съученик бе проснат върху цимента. Наоколо се разпищяха деца и възрастни. Слисаният досадник бе забравил да се изправи, лежеше с разкървавен нос, устата му не бълваше измислици за нейния татко. Звук не обелваше и по-късно, като ги разпитваха какво точно се е случило.
Така се започна. Баща й дойде след ритуала на посрещането. Кой му бе съобщил, че трябва за втори път да посети училището в един и същи ден - и то първия от многото, които я очакваха, нямаше да узнае. Не беше и нужно. В градчето, където се бяха заселили преди две години, прокуриста на банката и невръстната му дъщеря познаваха всички. Макар като дойдоха да бе само на пет, тя ясно помнеше сивата, запустяла къща, залепена до оградата на църковния двор и как баща й рече: "Тук ще живеем". Айя бе неотлъчно край тях и с мълчаливото си присъствие и волска работливост за месец-два измазаната с хоросан и цимент къща грейна до неузнаваемост. Остана непроменен само надписът върху балкона на горния кат: "1934 г." На втория етаж се настаниха те с баща си, а Айя остана на първия. Струваше й се естествено жената, която се грижи за тях, да обитава дома им, въпреки че не спеше при тях. Другояче не би могло да бъде - те живееха заедно и в онзи просторен апартамент, преди баща й да реши да се мести (или го бяха изпратили) от големия шумен град в това малко, спокойно място, където жителите се познаваха помежду си и всеки пришълец биваше посрещан с болезнено любопитство. Тя щеше да се уверява всеки ден в продължение на двете години - от пет до седем - че въпросът кои са те занимава всички. Баща й не обръщаше внимание. Той можеше да си го позволи. Тя знаеше, че е много важен човек в работата си. Всяка сутрин обличаше костюм, слагаше вратовръзка върху ухаещата си прясно изпрана риза и спокойно се отправяше към банката. Понякога я водеше със себе си и тя виждаше как хората уважително ги поздравяват. Баща й кимаше мълчалив и спокоен, никой от минувачите не смееше да го заговори. Много рядко някой и да направеше опит, щеше да срещне учтив и твърд отказ, облечен в благо изражение и в меки неизречени думи, които, ако бяха произнесени, щяха горе-долу да звучат така: "Не ме закачайте. Знаете защо съм тук. Нищо друго не е важно освен стабилността на банката. А там са парите ви. Нали не искате пак да изгорят..."
Зад гърба им обаче шушукаха. Това шумолене - от предположения за бащата и дъщеря му, живеещи с приказно красива мургава жена, в самия център на градчето, ала изолирани и непробиваеми за всякакви сплетни в ремонтираната къща, тази принудителна полугласност, лишаваща животворните клюки, които подхранват същинския живот на малката общност от хора, озовали се заедно поради месторождението или по силата на други обстоятелства да съжителстват някак си, но за- дълго - се наслояваше в тътен. Тя го усещаше и преди, но тръгването на училище отприщи бента на хорското любопитство. Най-сетне имаше пробойна. Или по-скоро се бе появил малък отвор, шпионка през която да надникнат в глождещия ги непроницаем свят.
През втория учебен ден пак се би.
- Баща ти живее с циганка - бе изрекъл друг малък натрапник, изгарящ от садистично удоволствие да я дразни.
Натупа го и него, ала сега върху й се спуснаха други момчета и този път червеното по дрехите бе от собствения й нос. Не разбра дали баща й бе идвал в училище и кога. Вечерта, като я приспиваше, заразказва безкрайната негова си приказка за добрите и лошите, където добрите винаги надвиваха с търпение и доброта, само че им се налагаше да си учат уроците, та да успеят и да побеждават, след като пораснат, защото битките между възрастните са по-трудни и безпощадни. Тя му вярваше, нейният татко беше най-добрият човек на света, но не можеше да я защити. Не го питаше защо живеят с Айя, както човек не си задава въпроса по какъв начин диша. Айя се грижеше за нея като майка, а красивото й пищно тяло не бе пригодено да се крие под дрехи. Как искаше да заприлича на нея: по цял ден да си тананика безгрижно, да готви или работи в китната градинка пред спретната им къщурка. Бе много весело, когато се мъчеше с буквите и вечер с баща си сричаха думички, а тя рисуваше чертички и ченгелчета. Айя бе съвършено неграмотна и отведнъж се оказа, че всъщност първолачките са две - едната на седем, втората на двадесет и четири. Тези занимания с Айя вкъщи й помагаха да приема поне за малко ада в училище. До края на първата година смени всички паралелки. Втори клас баща й я премести в друго училище. В градчето имаше четири места, където можеше да завърши началния курс и през следващите две години тя ги обиколи. Навсякъде я преследваха заради баща й и Айя. Особено момчетата. Съученичките й сякаш се солидаризираха негласно с нея и понякога я бранеха. Ала тогава и те се превръщаха в прицел на закачки и побоища.
Само преди седмица им бяха раздали свидетелствата, върху които пишеше: "Удостоверение за завършен начален етап на основно образование. 31 май 2005 г., Основно училище "Св. Климент Охридски", гр. Павликени." Баща й този път не успя да присъства на тържеството при връчването. Лежеше в къщичката им на втория етаж и въобще не можеше да излезе извън тясната варосана стаичка, прикован към леглото, откакто започна дъждът. Тази пролет в градчето валеше непрестанно. Сивият похлупак на облаците бе слязъл тъй ниско над къщя и дворове, сякаш небесната вис бе обрасла с гъста вълна - тежка, сплъстена - и като нямаше кой да я остриже, се проточваше надолу, ала изпредените от само себе си нишки не се навиваха с навъртането на земната ос, а потичаха в кални ручеи и води.
Бе в края на април, когато една нощ откъм спалнята на баща си чу сподавеното му хлипане и уплашените викове на Айя. Нейният татко едва си поемаше дъх, спазмите изкривяваха от време на време бледото му лице - по-бледо от косите му. Дойде линейка и го откара, а когато след седмица баща й се върна от болница, бе отслабнал до неузнаваемост. За първи път усети, че я обзема страх. Какво бяха сторили на добрия й татко? Как тъй изведнъж бе станал немощен и безсилен? Имаше ли тя вина за това? Яростта я връхлиташе. На кого да си отмъсти? Нощем стискаше пестници, а сутрин отиваше на училище по-дива отвсякога. Добре че идеше краят на тази проклета година. Цапаше под дъжда и оловните капки я пронизваха с нескончаемия си картеч право в душата. Денят, в който им раздадоха свидетелствата, бе дъждовен и унил, но тя изтърча при баща си да го зарадва, че е завършила.
- Днес никой не ме закачи - излъга, без да й мигне окото. Тя просто бе избягала от тържеството, преди някой да я предизвика и се наложи да раздава правосъдие. Бързаше да се прибере при болния си родител. А той ставаше все по-болен. Лекарят почти не напускаше дома им. Айя бе неотлъчно край леглото, но баща й губеше сили. Нея опитваха да успокояват, ала думите не бяха истински. Беше дочула, че заболяването е неизлечимо и се развивало страшно бързо. Затова преди фаталната нощ не се изненада, когато баща й я повика. Айя го подпря с възглавницата и нейният татко изрече невероятните думи:
- Тя ти е майка. Не се срамувай. Всъщност четири години ти се биеш за нея. Искам да си силна, каквато си. Аз не можах.
По лицето на Айя се стичаха сълзи. Тя се спусна да ги прегърне и двамата, възглавницата падна, но малките й здрави ръце се бяха вкопчили в изнемощялото тяло на баща й, а от устата й не излизаше глас. После и тя се разплака и с този плач от душата й се отцеждаше тъмната утайка на озлоблението към околните. Господи, колко го обичаше този стар баща. Тя си имаше майка, която винаги е била с нея. Чудесен е този свят, Господи!
Когато на другия ден заприиждаха хора с опечалени лица и бършеха съчувствено овлажнелите си очи, нейните бяха пресъхнали. Искаше й се да им изкрещи:
- И аз съм циганка. Айя е моята майка!