Белетристика

Димитър СТЕФАНОВ е известен български писател и преводач на художествена литература. Автор е на 40 книги със стихотворения, поеми, сонети, хайку, стихове за най-малките, хайбуни и други прозаични миниатюри, есеистика, литературни и обществени реплики, сред които: "Най-голямото небе. Стихове" (1965), "Знак за събиране. Стихотворения" (1968), "Верига от криле. Стихове" (1970),  "Стихотворения и поеми" (1978), "Защо снегът" (2002) и др.
Носител е на национални и международни награди и отличия за своето творчество и преводаческа дейност. В чужбина са издадени седем негови книги с избрани стихове. Творбите му са преведени на повече от 20 езика.

Миниатюри

Бонбонът

Много му се смучеше бонбон.
Момичето стискаше в длан паричката и влезе в магазинчето за хранителни стоки на тяхната улица. Татко му го наричаше бакалия, а дядо му - продавница.
Вътре имаше само един купувач. Момичето се нареди след жената, която накрая рече:
- Претеглете ми и половин кило лукчета.
Да, лукчета. Момичето едва сега разбра, че му се е смучело лукче.
Жената отпред си тръгна с две пълни торбички покупки, тежки, кой да й помогне.
Продавачката подкани:
- Кажи, малката.
- Искам да си купя един бонбон. Едно лукче - и момичето подаде петте стотинки на длан.
Продавачката внимателно го изгледа, засуети се малко и после протегна ръка:
- Вземи си стотинките, моето момиче, а бонбончето е подарък от мен - и мило се усмихна.
Момичето благодари, разви книжката и лапна бонбона. Малък подарък, а толкова сладък!
Тръгна си към къщи. Не бързаше. Спираше се пред витрините, погледа как децата играеха на дама, люля се на люлка на детската площадка.
И си смучеше бонбона.
По едно време се усети: Ама защо толкова дълго смуча този бонбон?
Прибра се вкъщи. Извади от уста бонбона, наобядва се и после пак го лапна. Смука го, смука го, а той си оставаше все същият.
Смука го цял следобед.
Бонбонът не беше голям, но не стана по-дребен.
Смука го и на другия ден.
Бонбонът си остана все същият.
Смучеше го, като играеше, като се разхождаше с мама и татко, като слушаше приказки от баба или ги гледаше от компютъра.
Смука бонбона цяло лято. Толкова хубаво лято не помнеше, а вече беше шестгодишна.
 Бонбонът си стоеше все същият.
Дойде месец септември. Момичето вече тръгваше на училище. Беше първият учебен ден, а то - първокласничка.
И си смучеше бонбона, като радостно подскачаше между мама и татко на път към училищния двор.
След тържеството влязоха в класната стая за първия учебен час.
И тук момичето усети, че бонбонът в устата му почна да се смалява. Бързо-бързо се стопи.
Тъкмо тогава учителката им говореше:
- Ще се научим с вас много хубаво да пишем и четем. Ще разберете за цял живот, че няма по-сладко нещо от книгата.


Пръстчето на солетата

Малката Кати няма и годинка, а вече е проходила. Е, трябва още да се държи за пръста на мама или тате, или на двамата си батковци. Пусне ли се, става неуверена и тутакси сяда на пода.
Майка й, която много обича солети, й слага в устата парченца за хрупкане. Кати сладко-сладко дъвче и после протяга ръчица към пакетчето солети. Зарадваната майка й подава цяла солетка. Кати я взема, стои изправена и след миг тръгва сама, стиснала солетката.
И докато крачи из стаята, изяжда възсолената пръчица. Спира се, разбрала, че вече нищо не държи в ръка и за нищо не се държи, и меко тупва на пода.
Ето ги навярно първите крачки на въображението.


Кръстникът

Двегодишният Дими при поредната ни среща ме нарече Дядо Книжка. Чак толкова пък да се е запознал с моята книжовна дейност, писателска и преводаческа! Попитах майка му, моята внучка, кой му е казал това неочаквано прозвище.
- Никой. Често се заглеждаше в последната ти книга, оная, с твоя снимка на корицата, дето ни я подари. Оттам тръгват нещата, ясен си му вече, ама съвсем. Виж го ти него! Ох, на мама умника!
Гальовна майчина обич, че и с начална доза уважение!
Дете, дете, но има дар да назове другояче нещата. Да се чуди дядо му. И да му мислят близките, че и далечните, а най-вече бъдещето.


Градинката

Явор е голямо и умно момче, макар че е само на три години. Той обича да разхожда баба си - до магазинчето с играчки, до павилиончето, до двете градинки с люлки, пързалка и пейки, близо до пясъка за игра.
- Хайде, Яворе, да се отбием в нашата градинка.
Но днеска Явор няма настроение.
- Тя не ми харесва.
- Защо не ти харесва?
- Пълни ми обувките с пясък.
Причината е сериозна.
- Да отидем тогава в друга градинка.
- Тя е отвъртителна.
- Защо да е отвратителна?
- Там люлката вчера ме блъсна - опъва се Явор.
- Добре, добре тогава, хайде обратно.
И баба му го връща вкъщи.
- Днеска май не си по градинките. Ама аз ще те накажа. Ще те заведа в една непозната за теб градинка. Подай ми оня лист и боичките.
И баба му започва да рисува. Тя рисува и обяснява:
- Ето ти една пътека. Без тротоари. Тя те води до едно място, пълно с какво?
- Бабо, колко много цветя!
Ето я градинката, която най-много се хареса на Явор. Нарисуваната. Истинската. Разцъфтялата.


Коледен подарък

Синът. Колко е малък или колко голям? Съдете сами: той все още пише писмо до Дядо Коледа какъв подарък да му донесе.
С ония букви, все още едри и без почерк, той написа писмото и го остави на балкона отвън, та Дядо Коледа по всяко време да може да го вземе. И да изпълни желанието на момчето.
А какво беше това желание? Едно влакче. То ще тръгва от детската стая и ще пристига от една вълшебна страна.
Но един ден, седмица преди големия празник, малкият спря изпитателен поглед върху баща си.
- Татко, Дядо Коледа вече е идвал у нас.
- Защо да е идвал? Той разнася подаръците си по Коледа.
- Моя вече ми го е донесъл.
Детето отиде до гардероба, отвори го, повдигна се на пръсти и свали от горния рафт една солидна кутия. Отвори я. Вътре имаше влакче.
Вече бяха му го купили.
- Дядо Коледа обича послушните деца и почва с тях. Нали знаеш колко много подаръци има да разнася.
Или ще дадете на малкото момче някакво друго обяснение?
Или ще го накарате да напише второ писмо до Дядо Коледа? А вие после ще скриете на по-сигурно място подаръка.
Защото подарък с пари е по-лесното нещо.