Без победители, но с възможно продължение

Юрий ЛЯМИН,
"Россия в глобальной политике"

12-дневната война между Израел (с подкрепата на САЩ) и Иран през юни 2025 г. беше поредното доказателство, че конфронтацията между държавите все повече преминава към формат на преки военни действия. И, както показва практиката, опитите за стабилизиране на ситуацията чрез ограничени удари не водят до дългосрочна нормализация, а до разширяване на конфликта. Но, ако се отдалечим от политиката, конфликтът ни даде и редица уроци във военно-техническата сфера.

Дистанционната заплаха

Преди всичко е необходимо да се отбележи огромният мащаб на заплахата под формата на масово използване на дистанционно управляеми малки дронове-камикадзе и малогабаритни управляеми ракети за извършване на големи терористични и саботажни актове. Събитията в Русия и Иран ясно демонстрираха това.
Първо, на 1 юни украинските специални служби организираха координирана атака срещу редица руски военни летища, използвайки дистанционно управляеми дронове-камикадзе, изстрелвани от камуфлажни конструкции на полуремаркета в близост до летищата. А в нощта на 13 юни израелската атака срещу Иран беше съпроводена от още по-голяма атака от този вид, организирана от саботажни групи срещу позиции на иранската противовъздушна отбрана, както и някои други важни цели.
В израелския случай (в допълнение към дистанционно управляеми дронове-камикадзе, изстрелвани от преустроени камиони и др.) бяха използвани и модифицирани версии на противотанкови ракетни системи от семейството Spike, които също са оборудвани със система за дистанционно управление чрез интернет. Като се има предвид, че за такава голяма и до голяма степен планинска страна Иран не разполага със съвременни зенитно-ракетни системи (ЗРС), особено такива с голям обсег, тази атака постигна стратегически ефект в много отношения. 
Тя рязко отслаби иранската противовъздушна отбрана по посока на удара на израелските ВВС, тоест в Западен Иран и част от Централен Иран, включително значително отслаби противовъздушната отбрана на столичния регион. Така, според публикуваните от израелска страна видеоклипове от оптико-електронните системи на камикадзе-дроновете и ракетите, е ударена една от радарните станции, включени на най-новата иранска далекобойна ЗРС Bavar-373 близо до Техеран.
Това е важен урок, който заслужава внимателно обмисляне. До неотдавна такава мащабна атака би изисквала операторите да бъдат разположени някъде близо до мястото на операцията. Но сега използването на високоскоростни мобилни интернет мрежи, нискоорбитални сателитни интернет мрежи като Starlink, както и по-усъвършенствани системи за самонасочване и автоматично разпознаване на цели с помощта на изкуствен интелект и др., прави възможно организирането на координирани атаки на малки дронове и ракети-камикадзе в различни точки дълбоко зад вражеските линии, контролирайки ги отдалеч, дори от собствената територия на организатора. 
Разбира се, подготовката на такава атака все още изисква много време и ресурси. Но едно е да транспортираш на части и да сглобяваш барикадиращи боеприпаси в друга държава, да ги инсталираш на камуфлирани мобилни платформи или на уединени места и след това дистанционно да ги изстрелваш и контролираш. Съвсем друго е да ги пуснеш в друга държава, да ги разположиш близо до цели и след това да евакуираш многобройни оператори на такива барикадиращи боеприпаси. Това са напълно различни категории риск и сложност.

Слабост и значение на противовъздушната отбрана

За да потисне иранската противовъздушна отбрана и да удари други важни цели, Израел се възползва от слабото място на Иран още в самото начало на войната - слабите му противоракетни отбранителни възможности. Следователно, доколкото може да се прецени, израелските военновъздушни сили нанесоха първата вълна от удари с високоточни въздушно-балистични ракети от съседното иракско въздушно пространство. Освен всичко друго, съдейки по фрагментите от отработени степени, открити в Ирак, отново беше използвана бойната версия на израелските балистични ракети Blue Sparrow и Silver Sparrow (вероятно ракетата се нарича Golden Horizon според информация, изтекла от САЩ миналата година). Тези ракети са способни да поразяват цели на обхват от около 1000-2000 км, което позволява нанасяне на удари от Ирак по цели в района на Техеран и Исфахан. Тези ракети вече са използвани от Израел за атакуване на някои ирански цели, включително позиции на противовъздушната отбрана, по време на ограничени размени на удари през април и октомври 2024 г. Очевидно са използвани и въздушно-балистични ракети от типа Rocks и други.
Това доказва опасността от пълна загуба на инициативата във въздуха, когато противникът може методично да унищожи наземни системи за противовъздушна отбрана с широк набор от далекобойни оръжия, за което израелските ВВС са много добре подготвени и въоръжени. Така, освен гореспоменатите балистични ракети от въздуха, срещу иранските системи за противовъздушна отбрана активно бяха използвани добре познатите крилати ракети "Далила" и други оръжия, които позволяват атакуване на системи за противовъздушна отбрана извън обсега им. Използвани бяха и различни средства за електронно потискане и др.
Не е изненадващо, че в тези условия някои нови ирански системи за противовъздушна отбрана с напълно пасивни оптико-електронни средства за откриване и проследяване на цели, като например системата за противовъздушна отбрана с малък обсег Majid, системата за противовъздушна отбрана с малък обсег Ghaem-118 и баржиращите зенитни ракети тип 358 и 359, изглежда са демонстрирали най-голяма ефективност. Най-вероятно именно те са свалили поне няколко големи израелски разузнавателно-ударни и разузнавателни безпилотни летателни апарати (БЛА), като например Hermes-900, Heron TP, Heron, без да броим многобройните малки устройства, като например дронове-камикадзе.
По-нататъшното развитие на подобни системи за противовъздушна отбрана изглежда обещаваща посока, но са необходими много от тях, а серийното производство в Иран е установено едва през последните няколко години и очевидно не са произведени достатъчно.
Що се отнася до завземането на инициативата във въздуха от Израел, 

Иран нямаше средства да му противодейства

Като се има предвид, че правата линия между Иран и Израел е приблизително 1000 км през въздушното пространство на Ирак, Сирия или Йордания, само много силни военновъздушни сили, каквито Иран няма и не би могъл да има, биха могли да попречат на израелските ВВС да достигнат ударните линии. Поради дългосрочните санкции и натиска от страна на САЩ и регионалните им противници върху потенциални продавачи на самолети, иранските ВВС непрекъснато се свиват и остаряват от десетилетия. 
Гръбнакът на изтребителната авиация все още се състои от остарели изтребители Ф-4, Ф-5 и Ф-14, доставени от САЩ преди революцията през 1979 г. Те се допълват от малък брой Ф-4, придобити в началото до средата на 90-те години, изтребители Ф-7 (модернизирани копия на МиГ-21) китайско производство, руски изтребители МиГ-29 и Mirage F.1 френско производство (измежду самолетите на иракските ВВС, избягали в Иран от Ирак през 1991 г.), както и модернизирани ирански копия на Ф-5. Все още няма точно потвърждение за доставките на нови изтребители Су-35 от Русия и във всеки случай машините, които Иран би получил дотогава, не биха променили сериозно ситуацията.
По този начин, както количествено, така и качествено, иранската изтребителна авиация абсолютно отстъпваше на израелската, която разполага с над 300 изтребителя Ф-15, Ф-16 и Ф-35, които се поддържат от собствени и американски самолети за ранно предупреждение и управление на въздушното пространство, самолети за електронно разузнаване и др.
Информацията, която Израел получаваше от американската сателитна мрежа, радарни станции, пилотирани патрулни и разузнавателни самолети, безпилотни летателни апарати и др., изигра много важна роля в хода на военните операции. Точно както Украйна получава данни за очаквани руски ракетни изстрелвания от САЩ и други страни от НАТО, Израел, изглежда, често е разполагал с информация за очаквани големи групови изстрелвания на ирански ракети. 
Вероятно възможностите на американската разузнавателна сателитна мрежа позволяват да се регистрира висока активност в известните райони на ракетните бази и колкото повече пускови установки са изведени от подземните бази на наземни позиции за едновременно изстрелване, толкова по-висока е вероятността за тяхното откриване. Израел също има свои собствени разузнавателни спътници, но те са твърде малко, за да извършват такъв мащабен мониторинг. Но това е само потвърждение на вече известния факт, че Съединените щати имат огромни възможности в разузнаването, включително космическото, от което зависят всички съюзници. 

Продължението четете в следващото издание на "Глобус" от 23 септември