Битката с Паметника на Съветската армия

Александър СИМОВ

Българското остатъчно дясно (това е термин, който с годините става все по-абстрактен и абсурден) винаги е приличало на развилнял се фетишист, който не знае как да укроти всички тайни експлозии на душата си. И заради това, каквото и да се случи в света, отговорът винаги е един и същ: "Да махнем Паметника на съветската армия". Може да има земетресение в Чили, нашествие от скакалци в Индонезия или война в Украйна, но паметникът вечно пречи като гнойна пъпка по лицето на тийнейджърка.

Минаха години от началото на прехода, светът се промени няколко пъти, на бял свят дойдоха нови поколения, но "десницата" отново и отново се дави в своя перманентен махмурлук за паметника. И дори успява да зарази отделни представители на  младежта с него. Това е такава интелектуална импотентност, че чак е страшно, но очевидно това ще е вечна мода сред градските реститути, озлобените стари ченгета, които се опитват да си пренапишат биографиите, и младите

натегачи за американски грантове 

Битката с паметник е страшно ефектна. Водиш "война", а всъщност не си заплашен от нищо. Можеш да се правиш на величав талибан от добре отопления ти офис и да обираш лайкове в социалните мрежи като велика съвест на нацията. Ситуацията напомня на древен Рим - когато император Калигула обявява война на бог Нептун. Три часа римските легиони секат вълните и това се отбелязва като голяма победа. Нито една жертва, само трима от легионерите били опарени от медузи. Ето това е фетиш-битката на десницата с един паметник. Нулев коефициент на полезно действие. Но вдигане на шум до небето.

Припомням всичко това, защото тези дни неукротимата бесовщина на дясното отново се появи на бял свят. Първо, Трайчо Трайков, който очевидно е решил всички други проблеми на района си, обяви, че щял да премахва паметника. След това трима тийнейджъри надраскаха монумента с боя и бяха арестувани за хулиганство. А най-накрая градски лумпени изпълзяха да правят протест в защита на младежите. Събитието остана в медийната история с това, че ГЕРБ като хлебарки се опитаха да се присламчат към него, но бяха прогонени с грозни крясъци и тежки писъци. Да наблюдаваш отстрани поведението на пишман биткаджиите с паметници е незабравима комедия.

Знаете ли кое е най-интересното дотук? Че тези, същите, от 30 години водят битка с паметниците и засега паметниците печелят. Защото

историческата памет не е минижуп

който може да бъде обличан за тържествени поводи. Светът се тресе, но това не означава, че България трябва да заличи своето минало, защото шепичка градски пияници не могат да преживеят това, че в тяхното минало е запечатано извиването на гръбнаци пред всеки режим.

И знаете ли откъде знам това? Ами много просто. Карикатурите на хора много обичат да споделят стихотворение, което приписват на Радой Ралин, но то, разбира се, не е от него. То започва така (стиснете си носовете и дишайте дълбоко):

"Пиша ти от Плевен, драги Ванка.

Помниш ли кагда пришол със танка?

Беше млад, но се държеше мъжки.

Зарази семейството ми с въшки..."

Какъв невероятен полет на поетичната мисъл. Какви симфонични рими - все едно някой човърка с винкел по челюстта. Много е яко с късна дата да ковеш по врага. Ама едно такова възвисяващо и лекокрило.

Поезията обаче е опасен жанр. Тя е като пързалка към най-големите бездни на подсъзнателното. И, следователно, когато лицемер се заиграе с нея, той винаги се издава. И това стихотворение го доказва. Защото, както тече обвинителният стон към гадните руснаци и комуняги, изведнъж попадаме на два реда, които са показателни:

"Длъжен бях да те обичам, Ваня.

Даже кръстих дъщеря си Маня."

Оха-а, значи носителят на възмущението, лирическият герой, гневният оплювач е бил от безкрайната редичка от надъхани кариеристчета, които са кръщавали дъщерите си правоверно. А пък

със задна дата реват какви жертви са били

Кръстил дъщеря си с руско име, за да се прави на примерен комсомолец. А сега реве колко го тормозили руснаците. Ето как едно тъпо и гнусарско стихче съдържа метафората за целия преход. Тия, които най-много виеха гръбнаци и кръщаваха дъщерите си Сталинка, Ленинка, Маня, сега първи реват как руснаците са ги тъпчели...

Не е виновен Ванка, че най-тъпите лицемери днес се опитват да си поизтрият биографиите с псувни, плоска поезия и битките срещу паметници. Виновни сме ние, че оставихме тези медийни герои да се вихрят с години и да замърсяват с алкохолни пари и без това редките остатъци на здрав разум у нас.