Босилеград - между Сърбия и България

Ние живеем в Сърбия, но сме българи! Тези думи все още отекват в съзнанието ми, докато ни проверяват документите на сръбската граница на връщане от Босилеград. Проверката минава бързо, граничарите се отнасят към нас по комшийски - ами ние сме си комшии, и любопитстват защо сме били в Босилеград. На сватба, отговаряме ние. Именно с нея са свързани онези думи в началото. С тях ми отвърна попът в църквата в Райчиловци - селото, което свършва там, където започва Босилеград, когато полюбопитствах защо сватбарите демонстративно веят голям сръбски флаг - все пак у нас няма традиция да се развява националният флаг, а пък венчавката се провежда на чист български език. Макар да зная, че хората в Западните покрайнини са в мнозинството си българи и говорят български диалект, впечатление ми прави именно този дисонанс между демонстративното развяване на сръбското знаме и венчавката на български.
В Босилеградско почти всичко напомня за България. А и атмосферата там не се различава особено от нашата, родната. Пътят към границата преминава през опустели села с полуразрушени къщи. На граничния пункт те посрещат като у дома, сякаш това след КПП-то не е друга държава, а е естествено продължение на България.
Босилеградският е най-бедният край в Сърбия. И досущ като при нас - наред с порутените къщи се извисяват и нови, красиви домове. Очевидно ножицата бедни-богати и тук е голяма.
Какво всъщност представлява Босилеград? Едната от двете главни улици, "Георги Димитров", отвежда към центъра на града и общината, на която се вее и европейското знаме - нали западната ни съседка се е запътила към членство в ЕС. Срещу общината се извисява триметровият бюст-паметник на Васил Левски, открит на 4 март 2005 г. Паметникът е издигнат изцяло със средства на български фирми и граждани. Току до Апостола е изградена паметна партизанска чешма, където всяка година на 8 септември се поднася венец по повод т.нар. Ден на освобождение на Босилеград от българската фашистка окупация. Доста провокативно и антибългарско послание, срещу което роптаят от Българския културен център. За съжаление, не го посетихме - през уикенда не работи.
Странно, смесено е усещането, като попаднеш в Босилеград. Идвайки от големия и шумен град, на пръв поглед тук всичко изглежда замряло - току мине някоя кола, предимно с кюстендилска регистрация, по главната улица. Разхождайки се измежду къщите или по протежението на река Драговищица, дочуваш само неравномерното бръмчене на дърворезачки - хората усилено се подготвят за зимата. В същото време обаче, някак отвъд всичко това, животът си тече. Хората ходят на работа, децата учат, магазините работят, макар и до рано, трите ресторантчета чакат своите гости да се насладят на сръбската скара... С усмивка те разминават хората - личи си, че не си тукашен, тук всички се знаят, все пак са около 2500 души.
Прави впечатление присъствието на доста млади хора. Какво правят те тук, с какво се занимават? Продавачка в малко магазинче обяснява, че само през почивните дни е така, защото студентите са се върнали у дома. Всъщност в 8 вечерта улиците вече са празни, подчертава тя. Малко млади хора остават в Босилеград, просто няма работа. Голяма част от тях придобиват висше образование в България и остават там, малък процент се отправят към вътрешността на Сърбия да търсят щастието си.
С какво се препитават хората тук? Някои работят в държавните институции - училището, общината, съда. Общината, с цел да ги задържи, дава възможност на младите, които са получили висше образование, да изкарат платен стаж. Други се занимават със строителство, дървообработка, селско стопанство. Тъй като повечето хора имат и българско гражданство, заминават в други страни да търсят препитание.
В града работят две частни фабрики за текстил. Има и мебелен завод. Преди са наемали 300-400 души, сега персоналът им е драстично сведен до 30-40.
Ето ги и основното училище и гимназията, помещаващи се в един двор заедно с ученическото общежитие. Покрай реката пък е уютната детска градина. Разговаряме с учителка в гимназията, която е завършила българска филология в Софийския университет. Проблемът с учебниците на български език е все така актуален и нерешен, споделя тя. Българският се преподава факултативно по няколко часа седмично. Нерядко учителите сами превеждат учебниците.
Разхождайки се из центъра на града, там, в далечината съзираме българския трибагреник. Приближаваме се и какво да видим - на боядисаната в бяло и синьо къща е поставен портретът на Васил Левски, до него са наредени и други достойни българи, сред които и Иван Рилски. В тази къща - музей на българщината, живеят по-българи дори и от нас... Между другото, собствениците са и върли привърженици на "Левски".

Храмът в село Райчиловци, построен през 1897 г. Интересно за селото е, че броят на населението вместо да намалява, се увеличава

В Босилеградско има множество православни храмове. "Св. Петка" в село Рибарци, първото след границата, е построена през 1886 г.

Храм "Рождество на Пресвета Богородица", град Босилеград, построен през 1895 г.

Чешмата