Бракониер вече звучи гордо

Обърканото време сервира на поуморените ни сетива обичайното меню от неизпълнени и неизпълними обещания, напразни надежди, лицемерна загриженост и бутафорна непримиримост с недъзите в обществото. Принципът на всяка политическа демагогия у нас е да се говори на хората не за това, което може и трябва да се направи, за да се решават проблемите им, а това, което им се иска да чуят. Честността е най-добрата политика, но не и за българските политици. Тези горчиви констатации могат да направят без каквото и да е усилие и стотиците хиляди български риболовци, които в началото скоро ще откриват поредния сезон, огорчени и оскърбени от това, че държавните органи, които трябва да решават проблемите на любителския риболов в съответствие със законовите разпоредби, не се съобразяват и комай нямат никакво намерение да се съобразяват със законите в страната, и още по-малко - с тежненията, нуждите и желанията на риболовците.
Примери - безброй. Да си припомним дори само прословутия списък на разрешените за риболов водоеми по време на "сухия сезон", които винаги досега са били оазис на риболовния спорт по време на пролетната забрана. Тази година държавническата мъдрост и екологичната грижа на чиновници от няколко министерства оставиха и в пряк, и в преносен смисъл на сухо хиляди хора. И това би могло да се разбере и приеме, ако зад благородните мотиви не прозираше лакомата физиономия на хищнически интереси. Въдичарите не могат да пристъпят вече по бреговете на стотици водоеми, но не защото ще нарушат биоравновесието и екологията им, а за да не се пречкат на мрежарите. Бракониер вече звучи гордо и се превръща в негласно призната професия, доколкото има хора, които вече две десетилетия си изкарват прехраната с престъпен мрежарски риболов, напълно необезпокоявани и дори поощрявани от органите, които трябва да ги спрат, а често всъщност са техни ортаци. Така много райони на страната вече останаха през този период без нито един гьол, където въдичарите могат да опитат слуката си.
Другия проблем - предоставянето на водоеми за стопанисване от ловно-рибарските сдружения - законът също решава безапелационно. Но с една уговорка, ако законът се спазва. Но у нас очевидно не е така - общият случай е законът да се спазва, ако на чиновника в министерството или в държавната агенция, му е кеф и ако му изнася. Иначе - йок! Разбира се, не е само до настроение, и главният мотив за действие на държавната администрация е формулиран още по време на турското робство - интересът клати феса. В резюме - закон има, разпоредби има, експертни становища - също, министърът строго се разпорежда, уверения и обещания - грамада. Но чиновникът е печен, той знае - неговият биотоп е мътната вода, чакай да видим кой кого, кой с кого, що да си даваме зор, като така и така заплатата си върви, благодарните бракониери не го забравят, или както е казал един сиромах поет в началото на миналия век (нищо не се е променило, нали!) за воденичаря в държавната воденица:
"...нему е уемът сигурен все - има ли, няма ли мливо..."