"Буре с барут" в Източното Средиземноморие

Пресиян Петров

Конфликтът между Гърция и Турция изглежда непреодолим. Атина определи като провокация изпращането на турски проучвателни кораби, които да търсят газ в една зона от Средиземно море, която Гърция смята за своя. Анкара пък се аргументира, че по силата на споразумение с либийското правителство в Триполи въпросната зона спада към турските териториални води. Наскоро Гърция и Египет подписаха споразумение, което определи съответните икономически зони в Средиземно море. Тъй като те обаче се припокриват със зоните, за които претендира и Турция, Анкара отново заплаши с военни средства.   

Друга страна, Франция, реши да се намеси в конфликта между Гърция и Турция заради островите в Егейско море. И толкова сериозно, че френският лидер Еманюел Макрон изпрати истинска военна помощ, за да помогне на гърците. Освен това в Европа узрява цяла антитурска коалиция.

Трябва да се припомни, че Турция беше приета в западните блокове преди няколко десетилетия -  главно да съдържа Съветския съюз. След изчезването на СССР, Турция се превърна от помощник в тежест и проблем за западните държави. Проблемът е в турската агресивна политика през последните години. Тя премина от намеса в чисто близкоизточните работи към намеса в близкоизточни дела, но с прицел към ЕС. Желанието на Анкара да постави под контрол Либия е свързано, наред с други неща, с желанието да контролира потока на либийските въглеводороди и африканските мигранти към Европейския съюз. Сега вече говорим за директни заплахи към член на Европейския съюз - Гърция. Проблемът тук не е само във въглеводородите (за които се смята, че са много в шелфа на Източното Средиземноморие). Всъщност става дума ни повече, ни по-малко намек на Турция да преразгледа условията на Лозанския договор, сключен през 1923 г. (според който островите в Егейско море са предадени на Гърция) - Ердоган от няколко години казва на официално ниво, че това споразумение е несправедливо.

Със своите сондажни проекти в Източното Средиземноморие и нахлуването в гражданската война в Либия новата външна политика на Анкара вече не е далечен феномен, който Брюксел може да пренебрегне. Той е на периферията на Европа и тласка Турция към пряка конфронтация с държави-членки на ЕС като Франция и Гърция.

И все пак няма консенсус в рамките на съюза как да се върви напред. Докато върховният представител на ЕС за външната политика Жозеп Борел посещава Анкара, за да предложи диалог за източното Средиземноморие, той няма точно политическия мандат за обемна договореност с Турция. Това е така, защото европейците са разделени какво трябва да правят. След като беше кандидат за присъединяване към ЕС, Турция сега се разглежда като трудна съседка. Но докато Италия, Германия и Испания предпочитат по-умерени отношения с Турция, Франция все повече разглежда ролята си на сдържаща и ограничаваща Турция в Източното Средиземноморие.

Двете страни подкрепят противоположни страни в либийската война. Франция вижда опасен идеологически модел в Турция на Ердоган, а последната разглежда френските действия като част от усилията за предотвратяване на предстоящото му издигане. Такова противопоставяне ще предизвика ново сътресение в НАТО, който и без друго изпитва трудности. Особено след предприетите стъпки от администрацията на президентът Доналд Тръмп, който заяви, че САЩ дават твърде много пари за Алианса, главно за поддържането на противоракетните системи в Европа и 65 000-те американски военни на континента. Американският президент обвини Германия, че не плаща справедливия си дан за отбрана и започна да изтегля войските на САЩ от страната. Както отбелязва бившият съветник на Тръмп по въпросите на националната сигурност Джон Болтън, "агресивното поведение на Турция по въпросите на нефта и газа в Източното Средиземноморие беше пряко следствие от оттеглянето на САЩ от глобалните въпроси". 

В случая Болтън е прав. Когато хегемонът започне да отслабва хватката си, други играчи опитват да намерят разрешение на стари конфликти, съобразно своите интереси. Бъдещето на НАТО би било под голям въпрос, ако националните интереси на големите страни-членки в него влязат в конфликт с принципа за единство във военната организация. Впрочем те вече са влезли.