Бутилка коняк, две чинийки фъстъци и една класическа балерина

Кръстю Берберов

Тъкмо се чудех как да отида на море през ваканцията и ме канят от Варна. Е, не на почивка, а да работя като преводач на Първия международен балетен конкурс. Казаха ми, че съм определен за преводач на великата руска балерина Галина Уланова, която щеше да председателства журито.
Тук беше проф. Арнолд Хаскел. Беше пристигнала и легендата на кубинския балет Алисия Алонсо, която макар и полусляпа, танцуваше и казваше, че чувствала танца с тялото си. Най-колоритната фигура беше Серж Лифар от Франция - Сергей Лифаров, емигрант от Русия след Октомврийската революция. България беше представена от Нина Кираджиева - една от нашите най-големи балетни педагожки.
След като се представих на организаторите, решиха, че ще съм по-полезен, ако бъда с балетните артисти. Това бяха Екатерина Максимова, Алла Сизова, Сергей Викулов, Никита Долгушин, Малика Сабирова, Мурзафар Бурханов, но сред всички блестеше солистът на Болшой театър Владимир Василиев. Той вече бе получил приза на парижката Академия на изкуствата "Нежинский", с който всяка година се удостоява най-добрият балетист в света. Всички гореизброени бяха солисти на първите оперни театри в тогавашния СССР.

Екатерина Максимова

Владимир Василиев се превърна в естествения притегателен център в нашата група не само със славата си на голям балетист, но и с атлетичния си вид и приятен характер. Държеше се така, сякаш с всички се е познавал от много години. Не спазваше никакви диети. Когато имаше свободно време, ходеше на плаж.
А как танцуваше! Не е нужно човек да бъде специалист, за да разбере неговия танц, да почувства, че на сцената става нещо необикновено, че се случва чудото на балетното изкуство. Когато правеше пируети, той сякаш летеше. Отскокът му беше не само стилен, но и много висок - около 1,30 м, при което тялото бе изправено като свещ. Казваше, че е приятел на световния рекордьор на висок скок Валерий Брумел, от когото е научил някои техники на отскока (на стадион "В. Левски" в София има паметна плоча, че тук Брумел е поставил световен рекорд).
Освен майсторските изпълнения на Василиев огромен възторг предизвикаха и вихрените фуетета на балерините. За "непросветените", фуете е завъртането на балерината на 360 градуса само на един крак. Разликата в класите на участничките проличаваше веднага, защото фуететата са 32 без прекъсване, докато траят 32-та такта на музикалния съпровод, при това балерината трябва да се върти на място. След всяко успешно изпълнение публиката дълго аплодираше.
Още в началото възникна сериозен проблем. При подбора на участниците за конкурса в СССР Малика Сабирова скрила, че има сериозна инфекция на големия пръст на десния крак. Никой, в това число и ръководството на съветската група във Варна, не знаеше това. Заведох я в болницата. Лекарите бяха категорични: Малика не трябва да танцува. Тя се разплака. Трагедия! Обясних на хирурзите какви могат да бъдат последствията за балерината и те решиха да опитат с интензивно лечение и еднодневен покой. За щастие програмата на конкурса предвиждаше един ден почивка преди третия решаващ тур.
Прибрахме се в хотела през служебния вход - никой не трябваше да види как Малика се връща куцукайки, с моя помощ. Нямаше асансьор и аз я качих на ръце на третия етаж. Не беше трудно - тя тежеше само 42 кг. Уредих и влизането на медицинска сестра на всеки 3 часа за някакви манипулации, но пак тайно - през служебния вход. Въобще, криминална история...
На другия ден вечерта Малика, въпреки всичко, се представи блестящо и спечели сребърен медал.
Напълно естествено съветските балетисти получиха най-високите награди: пет златни медала и два сребърни. А Владимир Василиев бе удостоен с Голямата награда на Варненския конкурс. За отбелязване е, че друга голяма награда оттогава не е присъждана.
Истински възторг и гордост предизвикваше и "Умиращият лебед" на нашата балерина Вера Кирова. Освен че танцуваше прекрасно, тя беше и много красива и женствена и заслужено спечели златен медал.
Наградите на конкурса имаха и парична стойност. Спомням си, че Голямата награда беше 1500 лв., златните медали - по 1000, а сребърните - по 600. Парите се даваха веднага на сцената в плик. След награждаването се предвиждаше галаконцерт на лауреатите. И тук също възникна проблем. Съблекалните бяха само две - мъжка и женска. Наградените нямаше къде да си оставят парите. Моята група ми струпа пликовете с парите и започна да се приготвя за галаконцерта. Въобще не бях подготвен да нося такава огромна за времето си сума - 6700 лв. - тогава толкова струваше един апартамент. Бях с лятно сако с къси ръкави и с панталон с плитки джобове. Нямах чанта, а найлоновите торбички още не бяха измислени.
Тръгнах към хотела. Крайморският булевард беше оскъдно осветен. По едно време забелязах, че някакъв униформен върви на десетина крачки след мен. Милиционер. Някой от организаторите видял моето притеснение и изпратил милиционер да ме съпроводи дискретно до хотела. В стаята на хотела не можах да намеря "подходящо" място за такава сума. Хрумна ми тъпата идея да скрия парите в кошчето за боклук. Затрупах ги с един стар вестник и тръгнах навън, но в следващия момент си представих как старателна камериерка решава да изхвърли късно вечерта боклука от стаите. Веднага се върнах, стигайки до най-простото и правилно решение - оставих пликовете в касата на администрацията.
После имаше галаконцерт на всички лауреати в присъствието на цялото правителство и на дипломатическия корпус, а после Тодор Живков покани участниците и журито на коктейл в залите на Операта.
След около два месеца Катя пристигна в София на гастрол с част от Болшой балет. След единствения спектакъл по молба на моя позната - балерина в Софийската опера, я заведох у тях. В апартамента й се събираха все интелигентни хора - артисти, художници, писатели.
Свикнала да бъде почти винаги в центъра на вниманието, Катя умело съчетаваше достойнство и непринуденост. Уверена в своята физическа красота и интелигентност, тя не се смущаваше от завистливите погледи на жените и възторженото съзерцание на мъжете. Започна се един много изискан разговор на един немного изискан руски език. След известно време Катя започна да проявява някаква нервност. Чудех се защо.
Един удар в коляното под масата прекъсна аналитичната ми мисъл. Катя се наклони към мен и ми просъска в ухото: "Ти къде ме доведе? Знаеш ли, че цял ден след толкова репетиции, че и спектакъла, нищо не съм хапнала? Умирам от глад! Хайде да си ходим и да вечеряме някъде!"
Чак тогава видях, че на масата на тази интелектуална сбирка имаше само една бутилка коняк, две чинийки фъстъци и неразпечатана кутия шоколадови бонбони.
Повиках настрана домакинята и й обясних ситуацията, без да намеквам за нейния габровски произход. Тя каза: "Въх!"
След минути ни заведе в кухнята. Там вече имаше подготвена маса с продукти, достатъчни за целия кордебалет на Болшой театър.
После... После никога не съм предполагал какви гастрономически възможности може да има една класическа балерина!
На път към хотела вървяхме мълчаливо по тихите безлюдни и безавтомобилни софийски улици. Чуваха се само невисоките подвиквания на уличните миячи и шума на водата. Това беше преди половин век!
Изведнъж Катя ме попита: "Кристя, за какво мислиш?"
Отговорих: "Мисля си защо не е ден и да има много хора, че да ме видят с каква красавица вървя подръка!"
Катя ме репликира: "А не си ли мислиш, че ако не бях те ритнала под масата, можеше да умра от глад?"
След време с Катя и Володя се срещнахме още два пъти в Москва, където учех. И два пъти имах щастието да попадна на спектакли на Болшой балет! Колегите от института ми завиждаха и ме молеха да намеря и на тях билети, но не ми беше удобно да злоупотребявам с познанството си.
Преди две години Володя, вече в качеството си на директор на Болшой балет, беше председател на журито на поредния Балетен конкурс във Варна. Бях научил, че Катя е починала, а с него не можахме да се видим - беше страшно зает и аз не исках да го безпокоя...