Човек трябва да мечтае за по-добрите дни

Александър Кадиев е роден на 30 август 1983 г. в София. Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Стефан Данаилов. Работил е с едни от най-известните режисьори, изградил е повече от 10 роли в театралната академия и 14 на професионалната сцена, снимал се е в киното и тв сериала "Стъклен дом". Спечелил е наградата "Най-най-най" за актьор на випуска и отличието "Иван Димов" за млад актьор, както и две номинации за "Аскеер". Работи в МГТ "Зад канала".

- Когато се уговорихме за интервюто, ми каза - към този час ще бъда в моя театър. Така говори човек, който много обича мястото, където работи. Как се чувстваш като част от трупата на Малък градски театър "Зад канала"?
- Чувствам се много добре. Преди 5 сезона дойдох, веднага след НАТФИЗ, и много добре ме приеха. Директорката Бина Харалампиева още от първия ден ми показа, че иска да разчита на мен и ще бъдем в много добри взаимоотношения. И полека-лека театърът се превърна в мой втори дом, особено в началото, когато нямах странични ангажименти - телевизия, филми, по цял ден бях тук. Първите сезони изкарвах по три премиери на сезон.
- Работил си с много известни режисьори. Признаваш ли авторитета, водещата роля на режисьора, или се стремиш да отстояваш свои виждания за героите си?
- Винаги се чувства у режисьора една позиция, че е над нас. Учен съм още в академията, а и така съм чел, че актьорът трябва да слуша режисьора. Разбира се, там, където не съм съгласен, предпочитам да изглаждам различията. Но когато може да стане остър конфликт, избягвам, просто в процеса на работата провеждам вижданията си внимателно. И засега не съм имал особени пререкания с режисьорите.
- Една от най-новите ти роли е на Пиньон в "Досадникът" на Франсис Вебер на Театрална формация "Мелпомена". За втори път работиш с режисьора Богдан Петканин, и отново френска драматургия. Как върви спектакълът?
- За първи път работя с ТФ "Мелпомена", много са коректни. С Богдан Петканин имам чувството, че се познаваме много отдавна, съвсем приятелска е атмосферата, лесно се разбираме какво той иска от мен и аз от него. Пак френска драматургия - да, той избира комедии на ситуацията, а французите умеят да правят ситуационни комедии. След "Горката Франция" сега и "Досадникът" много добре се приема. Той, разбира се, е направен да разтушава зрителя, не се гонят някакви дълбочини. Това е театър, свързан с актьора, с неговото изпълнение, а не на режисьора или на театралната машина.
- В екипа сте събрани най-различни актьори.
- Това е интересното на извънщатната работа - разнообразява те, обогатява те, срещаш се с нови колеги, научаваш нови неща от тях, виждаш как работят другите.
- ТФ "Мелпомена" доказва, че в днешните трудни времена може да съществува и малък частен театър.
- Доказва го - с нещата, които прави, с пълните салони. Този месец например играем "Досадникът" пет пъти. Това е много добре за едно частно представление. Разликата е страхотна с оглед на актьорската ни изява. Тук, в нашия театър, пространството е камерно и дори когато е пълен салонът, това са 250 човека. А когато играеш пред 500-600 души, както беше в Бургаската опера, усещането е много силно.
- Кое те радва и вълнува повече - да гледаш зрителите, да чуваш реакциите им, или да се снимаш пред камера?
- Аз съм комуникативен актьор и съм си изградил едно усещане - да следя публиката какво прави. Зависи много от драматургията, разбира се. Особено когато е комедия, е голям кеф да се забавляваш със зрителите. Пред камерата нямам много опит, но чувството е приятно. Засега обаче повече ми се услажда сцената - там мога изцяло да разчитам на себе си. Пред камерата можеш да премислиш нещата и да изиграеш много детайли, които да бъдат внушителни. Но сцената е мястото, на което се чувствам най-щастлив.
- Наградите дават ли самочувствие на младия актьор?
- Наградите окуражават, дават самочувствие, чувстваш се оценен.
- Майка ти Катето Евро ли те направи от малък толкова артистичен? Имаше ли алтернатива за професия?
- Майчето самата е много артистична. Нашите приятели винаги са били артистични хора и когато човек е израснал в такава среда, критериите му, мирогледът се оформят в тази посока. Да не говорим, че от малък съм закърмен с много музика, филми, книги. Мислил съм за друга професия - операторско майсторство ме влечеше, харесваше ми как човек може с камерата да създаде такива хубави визии, дори бях започнал да се готвя. Но реших да опитам за актьор. Хубавото в актьорската професия е, че резултатът идва бързо, актьорът не може да прикрие слабостите си и веднага се разбира дали е подходящ за нея.
- Семейството, първите 7 години, общуването и отношенията с родителите как се проектират върху живота на човека?
- От изключителна важност за едно дете е начинът, по който общува с родителите. В моето семейство винаги сме разговаряли свободно по всички въпроси, свързани с всекидневието, до най-малките неща. Споделяли сме кое е хубаво, кое не е - според критериите на родителите ми. И това има много голямо значение за развитието на човека впоследствие. Баща ми, Бог да го прости, ме учеше, че в моментите от живота, в които се налага да се взимат решения или когато те споходят несполуки, трябва да заставаш над тях, да не позволяваш да те превземат и да те смачкат. Смея да кажа, че добре ме е научил, защото минавам през подобни неща, без да ми се отразява особено на психиката. А това е много важно за живота, още повече за моята професия. От друга страна, от майка ми знам, че човек трябва наистина силно да мечтае за по-добрите дни. Катето от малък ме учи да си представям хубавите неща, и много от тях наистина ми се случиха. Аз може би не съм най-добрият пример, защото моят живот не е бил труден, хората имат много по-големи проблеми, много по-мъчно живеят и сигурно им е по-трудно да мечтаят. Но имам и доста познати, с добре разположени семейства в обществото, на които им липсва комуникация и децата не успяват да се "отключат". Важното е да е свободен човек. Майка ми винаги ми е казвала, ако нещо силно не ми харесва, просто да се отказвам - от човек, ситуация, място, което ми действа потискащо. И смея да кажа, че мога да се прощавам с неща, които ми създават дискомфорт.
- От съветите и напътствията на Мастера какво си запомнил, кое най-много ти служи в работата?
- Основното, на което ни е учил Мастера, е, че актьорът трябва да има високо самочувствие, когато си върши работата добре. Наистина да се чувства окрилен, че има какво да каже на публиката. Независимо дали са малко парите в театъра, дали играе централните роли, той трябва да уважава себе си, да има ясна позиция за това, което прави, и самочувствие пред обществото. Защото актьорите са едно от лицата на нацията.
- Вече втори сезон водиш предаването "Преди обед" по Би Ти Ви. Разсъждавал ли си за отговорността да споделяш собствени възгледи и мнения и да влияеш на хората? Осъзнаваш ли отговорността на журналистиката?
- В интерес на истината, не го осъзнавам. Може би защото никога не съм живял с тази мисъл. Един журналист като професионалист преценява всеки момент какво може да каже и какво не би трябвало, и как ще повлияе. Аз нямам този рефлекс, защото досега не съм работил това. Колегите от телевизията ми помагат и ме насочват какво бива и не бива да се казва от тази широка трибуна. И понякога се съобразявам, друг път - не особено, защото аз съм актьор, в края на краищата. Смятам, че един голям проблем, който се представя на обществото, ако се интерпретира по един художествен, по-лек начин, се приема по-малко драматично.
- На 30 август навършваш 30 години - първият сериозен юбилей, след който детството окончателно си отива.
- Недей така...
- Как се виждаш догодина, след 5 години...?
- Чисто технически се виждам може би в някаква по-семейна среда. Това е нещо генерално, което би трябвало да следва. По отношение на останалото не смятам, че ще има съществена промяна - ще продължавам да играя, да се забавлявам. Нямам проблем с това, че започва някаква нова епоха. Аз много често се държа като дете, независимо, че вече съм голям. Не смятам, че човек трябва да се пренасочва към някаква особена сериозност. Баща ми беше много сериозен, на моменти дори хладен, но пък имаше дух, чрез който във възпитанието и всичко останало цареше една художествена история. Не трябва всичко да е подредено, преценено, точно. Важното е да има любов, добро чувство, да се приказва и човек да се обогатява и образова, като гледа, чете, мисли и мечтае.
- Кои три думи те определят най-точно?
- ...Спонтанност, широта (в мислите за мечтите) и... кофти характер, сприхавост.
- Като млад човек какво мислиш за това, което се случва в България?
- Откакто сме в демокрация, действително в страната се наблюдава значителна положителна промяна, също и като възможности за хората, като право на избор. Но продължаваме да бъдем най-бедната държава наоколо, както и да мислим и да се държим еснафски - и политиците, и самите ние. Чувства се, че в сравнение с другите европейски страни сме по-ниска класа и като мислене, и като възможности. Имаме лошо отношение един към друг и държавата се държи лошо към хората. Готови сме да обидим най-крайно, да навикаме. Съвсем нормално е, че се случиха тези протести. Не може някой да взима 150 лева пенсия и токът му да е 120 лева, а с 30 лева да трябва да живее. Не може лекарствата да са 5 пъти по-скъпи, отколкото в съседни държави. Не може човек да няма възможност да се лекува, когато е болен. Не сме си оправили бита, да не говорим за другото, което по света се дава на нормалните хора. Къде са му на човек парите за концерти, за опери, за книги, да ходи по света да гледа, да си купува разни неща, които душата му иска? Ние сме много ограничени, но за това сме си виновни сами. Вярно е, че за 23 години има напредък, но преди животът е бил по-спокоен. Сега, като започнаха да властват парите, хората сякаш озверяват. Слава Богу, не е фатално положението като политически момент, но е страшно обикновените хора какво ги чака оттук нататък. Много е бедна държавата, няма пари за абсолютно нищо и това много ме притеснява. В НАТФИЗ мои колеги са направили дипломни спектакли, с които ги канят на фестивали в Пекин, в Тунис и т.н., но академията няма пари да плати на 10 души билетите. Как да имаме културен обмен, да отидем да видим свят и да се усъвършенстваме... Това се отнася за всички области на живота. Аз съм избрал да остана тук, за да се развивам в моята страна. Обаче виждам, че отношението и заплащането, и всичко е много скотско. Както Шекспир е казал в "Крал Лир": "Дай на човека необходимото в живота и той ще заживее като скот." На нас ни дават необходимото, просто ни държат живи. Доколкото си спомням, според последното изследване за издръжката на живота през 2012 г. на Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ, около 45 процента от домакинствата живеят с до 290 лева на месец. В ХХI век, 2013 г., в България, в Европа... Това е пълен абсурд!