Да се събудиш с паметта на думите

Стихотворенията, които ни предлага Анна Мария Петрова-Гюзелева в новата си книга "...А душата знае", са непривични на пръв поглед за приятелите на българската поезия. Поетесата е родена в град Лом, там, където река Лом се влива в Дунава. И може би тази река, която извира над моето родно село - Горни Лом, днес ме прави съпричастен към поезията на Анна Мария. Но има и още нещо! И точно то е ключът да приема стихотворенията от "...А душата знае" като успех и по-различни от наложените стилове в днешната поезия: поетесата е откровена в диалога със себе си и другите около нея. Тя разкрива живота такъв, какъвто е - многопластов, загадъчен, изпълнен с болка и радост, съмнение и надежда, разочарование и вяра. Тези състояния на сетивата са добре уловени и пренесени върху белия лист. От тях блика гейзерът на познанието за душата на човека. Тази велика и безсмъртна душа! Тя има много имена. И, както казва поетесата, "а душата знае" и кръщава с тези имена и най-малките трепети на чувствата.
Но какво е душата? И дали някой е разгадал докрай нейното обемно присъствие в човека? И нейните простори? И нейните малки завети? И нейните големи тайни?
Тези простори и завети са изпълнили стихосбирката. И ние, които сме подготвени за поезията на Анна Мария, ги откриваме. Те ни носят на крилете си към безкрая. И ни приютяват в топлите си черупки в мигове на умора и студ.
Човечеството постоянно твори поезия, без да съзнава това. И тя би останала незабелязана, ако поетите не я покажат на света. А този свят невинаги я разбира, въпреки че е сътворена от него. Поезията е онова, което не се вижда в реалния живот. Но присъства в дните и нощите на съпротивата ни срещу злото и бездушието.
В поезията на поетесата всичко това го има, макар и на пръв поглед закодирано. В стиховете на Анна Мария няма високомерие, нито трафарет. Има съпричастие! А чувствата са поднесени като на молеща длан.
В стихотворението "Няма те" за пръв път в българската поезия се изгражда ново усещане за обичта ни към майката и нейната закрила:
    Изгубиха те ръцете ми,
        устните,
        очите ми.
    Но ти си в мен,
        в душата ми,
        в сърцето ми, в паметта ми.

В стихотворенията на Анна Мария вали сняг, а е топло. Грее слънце, а е прохладно. Стърже съмнение, а те изпълва доверие. Всичко е изградено на противопоставянето, за да бликне истината.
И необходимото прозрение, че всичко ще бъде наред, ако отчаянието не те залее в зоната на здрача.
Допада ми поезията на Анна Мария. Разбира се, в нея не всичко е съвършено. Поетесата все още някъде се отклонява от същинския си стил. Разрушаването на класическата метрика идва след нейното овладяване. Оригиналният стил се изгражда също от опита на творците преди теб. Но без да се копират дословно. В поезията на Анна Мария няма подражание. И в това е успехът, а също и рискът й. Вярвам, че ще успее в започнатото поетическо дело. И все така ще се откроява сред събратята по перо. Вярвам и пожелавам успех! Защото събужда сетивата с паметта на думите!